Леговище от кости

И пришпори коня си към реката и препусна в галоп по бента. Войските му го последваха. Пръстта бе рохкава и копитата на коня на Ерин затъваха в калта и между камъните. Бентът се издигаше само няколко стъпки над водата. Нямаше да издържи дълго. Есенните води бяха бавни и уморени, но много скоро щяха да се вдигнат и да пометат струпаната пръст надолу по течението.

Все пак войските на крал Андърс успяха да се измъкнат на твърдия бряг и воините закрещяха като обезумели:

— Да живее Земния крал! Да живее Андърс!

През останалата част от деня Ерин яздеше като насън. Не можеше да прецени дали от шока на преживяното, или от недоспиване.

Когато войските спряха за кратка закуска, Селинор се приближи до нея и я попита:

— Сега какво ще кажеш? — Очите му светеха с фанатичен блясък. — Какво мислиш за баща ми?

— Не се съмнявам, че притежава огромна сила — призна тя. — Но какъв е източникът й? Дали му е дарена от Земята, или от някой друг?

— Какво искаш да кажеш? — възкликна Селинор. — Разбира се, че е от Земята.

— Не видях да е Земята, а по-скоро бушуващият вятър — настоя тя.

— Никога няма да повярваш — отвърна Селинор. — Нали? Нищо, че виждаш със собствените си очи и чуваш със собствените си уши, пак няма да повярваш.

Бърбореше като момченце, убедено, че баща му е най-великият мъж на света.

— Знам, че го обичаш — каза Ерин.

Селинор се отдалечи разгневен.

Когато потеглиха, Ерин се опита да заспи: надяваше се отново да срещне бухала в съня си. Но пътят беше хлъзгав и коварен и тя не можа да се отпусне. Сънят също я бе изоставил, както бурята и светкавиците.

Не след дълго оставиха Белдинук зад гърба си и с настъпването на вечерта навлязоха в Мистария. Докато прекосяваха хълмове и долини, над главите им грееха ярките звезди. В дъбовите шубраци стържеха скакалци под мелодичния съпровод на щурците.

Всичко й се струваше нереално. Имаше чувството, че се прибира вкъщи след освежителен лов, а не е тръгнала към свършека на света.

Единствено празните къщи и селища край пътя подсказваха, че нещо не е, както трябва.

Когато излязоха на пътя за Туинхейвън, тя се запита дали зелените пламъци все още лижат земята и дали ако препусне към тях, няма да попадне в подземния свят? Погледна към Селинор и забеляза, че съпругът й я наблюдава, сякаш се бои, че ще се втурне нататък.

Продължи по пътя. Скоро видяха далечните огньове по планините отвъд Карис. Към небето се издигаха високи огнени стълбове. Когато войските на крал Андърс препуснаха през опустошените земи, зловонията изместиха аромата на летни поля.