Леговище от кости

— Може — повтори Лешничарката с грейнали очи. — Катериците надушват червей или гнило. И отварят само здравите жълъди и лешници.

— Какво общо има това с крал Андърс?

— Не разбираш ли? — попита я Лешничарката. — Катеричките щяха да познаят, ако в него има нещо гнило. Но нали виждаш колко го обичат? Подскачат по седлото му, вмъкват се в джобовете му. Никога не се държат така със зли хора.

Ерин се загледа пред себе си. И в момента една катеричка се бе покатерила на рамото на Андърс.

Ерин погледна Лешничарката в очите. Тя гледаше краля с нескрито възхищение. Но Ерин видя още нещо. Погледът й бе замъглен. Сякаш не забелязваше Ерин, а се взираше в нещо отвъд нея.

— Да — кимна Ерин. — Разбирам какво имаш предвид.

Лешничарката се усмихна.

— Добре! Много добре. Повечето не проумяват. Просто не могат да проумеят.

Ерин се усмихна насила. Селинор подозираше, че баща му е луд; а крал Андърс й каза, че тя се е побъркала. В момента бе сигурна в едно: Лешничарката бе по-луда от всички тях.

Докато денят се влачеше, прекосиха ширналата се пустош южно от Голямата цепнатина и стъпиха върху плодородните земи на Белдинук, където тревата растеше висока и свежа дори през есента. Навсякъде сред долините и ниските хълмове се гушеха замъци и градове. Белдинук беше второто по големина кралство в Роуфхейвън, с почти дванайсетмилионно население.

Ерин стискаше юздите на коня си. Все пак беше Конесестра от Флийдс и от незапомнени времена белдинукците бяха нейни врагове. Всеки път, щом доближаваха някой замък, очакваше от вратите му да изскочи конница и да я нападне.

Но крал Андърс яздеше, необезпокояван от нищо. Очевидно го очакваха и на няколко пъти през вратите на замъците към тях се спускаха херцози и барони, но не ги нападаха, а заставаха в редиците им.

Призивът на Габорн за подкрепления бе обиколил всички кралства и го бяха чули дори тук, в Белдинук. Щом застанеше в редиците на крал Андърс, всеки от лордовете се ухилваше и изръмжаваше нещо от сорта на:

— Е, ваше величество, какво си намислил? Отиваме да спасяваме Карис или да гледаме как халите излапват враговете ни?

И при всеки подобен въпрос кралят смръщваше чело и с търпението на баща към провинило се дете ги смъмряше:

— Как ти хрумна да се радваш на чуждата неволя? Отиваме да спасим Карис и по този начин да спасим себе си.

След което вдигаше лявата си ръка и Избираше лорда да го подкрепя в битката, а Ерин за пореден път си задаваше въпроса дали Андърс действително е Земен крал, или го е обладал локъс.

Напредваха към Мистария по-бавно, отколкото й се искаше. По плодородните брегове на река Роуван имаше множество селца и градове. Ерин никога не бе виждала толкова богати ферми, а пътищата бяха задръстени от народ. С настъпването на зимата селяните откарваха свинете, говедата и овцете на заколение в града. В тези краища честваха Стейтърфест на петнайсетия ден от Месеца на Листата, което беше след десет дни, когато щяха да отпразнуват клането, като изядат огромни количества суджуци и салами, агнешки ребърца и сладкиши, а така също и препържени в масло репи и корени от женско биле, плодови пити, пудинги и торти, и всичко това полято с тъмна белдинукска бира, която бе толкова ароматна, че миризмата й се усещаше в потта под мишниците цяла седмица след празника.