Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Прелистете сто страници назад — нима това е предишният Твардовски?
Тогава, през септември, го попитах: — Ако това писмо се появи с безличния подпис „Секретариатът на СП“, може ли да разказвам на други хора, че не сте били един от тях?
Той, изгърбен: — Не се каня да правя от това тайна.
(Преди три години: „Нежелателно разгласяване“!…)
— Дълбоко се радвам, Александър Трифонич, че сте заели такава позиция!
Той, с достойнство: — А каква друга можех да заема?
Ами каква друга? Същата… Същата, която горе-долу по това време без никаква полза, безсмислено подписа редакцията на „Новый мир“: „горещо одобряваме окупацията“! Гадно-официозни, на съседните колонки на „Литературка“ — едни и същи и от „Октябрь“, и от „Новый мир“!…
В очите на чехите: значи руснаците до един са палачи, щом напредничавото списание също одобрява…
Нека припомня: в голям брой московски НИИ през ония дни все пак се намериха бунтари. Вярно, на предварително събраната партгрупа не се съгласил да подпише тая гадост Виноградов, но благоразумните Лакшин-Хитров-Кондратович му казали да си ходи вкъщи и така се състояло партийното единодушие и то било поднесено на общото събрание на редакцията. Впрочем и театър „Современник“ гласувал единодушно. Че кой не е гласувал? Кой не е спасявал кожата си? Аз самият не си ли затраях, че сега да замерям с камъни?
И все пак смятам този ден за духовната смърт на „Новый мир“.
Да, то се знае, притискали ги: не просто секретариатът на СП, с който вече били свикнали, а районният комитет на партията (работа от партийна важност!) през два часа се обаждал в „Новый мир“ и настоявал за резолюция. Как да не се ошашавиш! А Твардовски го нямало в редакцията: официално е в отпуск. И Лакшин с Кондратович заминали за вилата да искат неговото съгласие.
Твардовски вече изправял стръмния си гръб, вече се готвел — за пръв път през живота си! по такъв важен въпрос! — за необявен, мълчалив отпор срещу началствата. А с каква ли задача хвърчели към него по шосето заместниците му? Какви ли доводи носели? Ако при този нов Твардовски те бяха пристигнали с горещ порив: „Не е страшно да загинеш пред цял свят, може пак и да устоим гордо!“ (И щяха да устоят! Усещам го, виждам го!), решението е щяло да бъде взето мигновено, и ясно какво: плюс, умножен по плюс, дава само плюс. Но ако позицията на Твардовски е била плюс, а това го знаем, а умножението е дало минус, тогава позицията на Лакшин ни се разкрива алгебраично. Ясно е, че още с пристигането си той е казал на Твардовски: „Трябва да спасяваме списанието!“
Да спасява списанието! Да благослови публична позорна резолюция — и да плесне като изсекнат сопол в земята собствената си горделива съпротива на главен редактор. Краката му се раздалечавали — единият на земята, другият — на салчето. Да устоиш душевно и да се предадеш публично! Задълго ли ще спаси това списанието? Нима злопаметните началства ще му простят, че той лично каза на окупацията „не“, но не му достигна сръчност да го разгласи.
„Да спасяваме списанието!“ беше вик, на който Твардовски не можеше да не откликне! От онези години колкото по-рядко и по-рядко изпод перото му излизаха поеми и стихотворения, толкова по-страстно обичаше той своето списание — наистина чудо на вкуса сред бостанските плашила на всички останали списания, умерен човешки глас сред лаещите, честно лице на свободолюбец сред циничните карагьозчийски мутри. Списанието малко по малко ставаше не само главното дело, но и същинският живот на Твардовски, пазеше своята рожба с широкогърбия си, широк в талията корпус, поемаше всички камъни, ритници и храчки, завади списанието беше готов да търпи унижения, да губи постовете кандидат-член на ЦК, депутат във Върховния съвет, да губи представителство, да изпада от различни почетни списъци, което болезнено преживяваше до последния си ден, — той гордо си плащаше и за отпечатването на „Иван Денисович“, и за това, че ме защитаваше, и за развитието си през последните месеци. Прекратяваше приятелства, губеше познанства, с които се гордееше, все по-загадъчно и самотно се иависяваше — отпаднал от вкостенените началства и неслял со с динамичното ново племе. И ето че — нали баш от това племе? — пристига при него младият, пълен с блясък и знания негов заместник и казва: трябва да отстъпим, силата кърши сламата.
Сламата! — само сламата. Е, и съчките. Но дори фиданка не може.
Макар че доста пъти бяхме се виждали с Лакшин, но винаги припряно, за малко, набързо (заради мен), а и никога не сме решавали нито един въпрос, моите винаги се решаваха от Твардовски. А поради затворените ни характери между нас не възникваха и подробни ненасочени разговори. И тъй, нямам солидни основания да преценявам убежденията и подбудите му. Но не мога да го отмина в разказа си. И ще рискувам, опирайки се на явни факти, да дам не толкова достоверен негов портрет, колкото етюд за него.