Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Смятам Лакшин за доста надарен литературен критик — на равнището на най-добрите ни критици от XIX век, и няколко пъти съм му го казвал. Той самият усещаше тази традиция в себе си и много я ценеше, със звучната баритоналност на поставения си глас произнасяше: До-бро-лю-бов. Както и мнозина у нас, той надали осъзнаваше естетичната недомасленост на тази критика, никога неотделена от общественото направление, никога недостигнала най-високото възможно интуитивно равнище, както се произнася голям художник за друг голям художник, Ахматова за Пушкин. Защото от великия критик се иска безкрайно рядка дарба: да усеща изкуството като художник, но по някаква причина да не е художник.
При Лакшин съществува рядка приемственост с руската критика от XIX век. И в това, че статиите му обикновено не съдържат същински художествен анализ, а се състоят от анализ на социалното, доизтълкуват сюжета, нравствено допоясняват персонажите (което е много полезно и потребно за подивелия съветски читател). И в това, че след като много е чел предходниците си, доста и уместно ги цитира. И във воденето на жив разговор с читателя, в стремежа към бавничкото, вкусно разказване, благодарение на което самият процес на четене на Лакшиновите статии доставя удоволствие — това винаги е било важно качество за всяко литеритурно произведение, макар че по темпо и по плътност на мисълта такова забавено излагане на мислите вече не настига нашето време.
На всичко отгоре Лакшин понякога пише и на отличен руски език, което в наше време е станало рядкост: мнозина автори на статии и дори на книги представа си нямат какво е руският език, особено — руският синтаксис. Например (чак ме досмешава, като си помисля докъде стигнах в тая вторична литература: авторът прави критически разбор на своя собствен критик), например една статия за „Иван Денисович“. Докато преразказва и тълкува повестта, критикът се старае да се придържа към съответстващия й лексичен фон, но това е художнически похват, а не критически. И друг художнически похват: Лакшин вкарва в статията самия себе си — ту за характеристика на своето поколение („профучават покрай живота на зелен светофар“), ту дори за пряко политическо самообвинение, но изразено художнически-меко, изтънчено: през дните, когато Иван Денисович ходел на зимен развод, младият Лакшин обичал „да гледа красивите, леко варосани със скреж стени на Кремъл“ и „зубрел курса на Сталиновото учение за езика“. Такова не се измисля, то е родено от искрен подтик през малкото месеци на променливото Хрушчово размразяване, когато човек е можел да се увлече и наистина да повярва, че „това няма да се повтори“.
Ако оценим и трудолюбието на критика, който чете материала си явно многократно, надлъж и нашир. Ако добавим великолепното му нагаждане към подцензурното многозначително писане, към полемиката и иронията, когато цензурата е на страната на противника, а на теб са ти вързани ръцете, зъбите и устните, — редно е да признаем: такъв критик е щедро надарен от природата. А освен това способностите му щастливо са били задълбочени от дългите болести на младини и значи от изобилното четене и размишляване.
Но и отпечатъкът от държавната обстановка, онези „зелени светофари“ и „недостъпни зъбци на Кремъл“ също бяха влезли без изключение в личността, таланта и съдбата на критика. Университетът му дал не само систематичен курс по руски език и литература, а и общ курс по марксизъм-ленинизъм, и за да изкара добра диплома, той трябвало да избута настрана любимите си критици от XIX век в полза на класиците на изма-изма. (Впрочем това избутване не е чак дотам мъчително: и едните, и другите в доста отношения не си противоречат, а в утилитарността, обществената страстност и най-вече в настойчивия атеизъм доста си приличат. А където се различават — един гъвкав ум може да открие преходна формула. И тогава цялата Прогресивна Теория се възприема далеч не като мъртва, а като извор за духовната жажда.) Другото изискване за университетска успешност, за постъпване в аспирантура, се състоеше в това да си комсомолец, хем не обикновен, а виден във факултета. (Това изискване прескачаха мнозина, та дори, не се смейте, авторът на тези редове, макар и не за аспирантура — такава беше орисията на амбициозните съветски младежи през 30-те-50-те години.
Но какво да правиш след всякакъв вид учене? А литературния критик е още по-уязвим от художника за какво ли не политическо разпердушинване. Как хем да имаш изключителни способности, хем независимо от това да им намериш простор? Самата природа защитава своите творения, снабдява ги с качества за оцеляване. Поколението, завършило средното училище някъде около великата Сталинова седемдесетгодишнина, не разцепваше в себе си служебността и искреността, те се преплитаха в него — и то можеше да намира въздух там, където такъв изобщо нямаше. Във всеки случай виждаме, че Лакшин не се задушил: водел семинари в университета, станал известен критик, дори завеждащ отдел „Критика“ в „Литгазета“, а покрай комисията по наследството на починалия автор на „Новый мир“ Шчеглов той става все по-близък с редколегията, забелязва го и го харесва Твардовски, който решава да направи тъкмо от това момче литературна звезда.