Магьоснически свят
- Автор: Желязны Роджер Джозеф, Бир Грег
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Магьоснически свят». Краткое содержание книги:
Неизчерпаемото въображение, шеметните преходи във времето и пространството, умело развитата фабула и лекият диалог превръщат тези истории в един „групов“ шедьовър в жанра фентъзи, който се чете задъхано и с нарастващ интерес.
Спомням си първия път, когато я забелязах. Бях се отпуснала на стола си за кратка почивка, след като в продължение на цял час бях насочвала мъничките ръчици да изписват сложните криволици на първите си букви. Учениците ми споделяха шепнешком задоволството си от първите си успехи в писането, без да съзнават, че изписват думичката „тъжен“ не само върху листа пред себе си, но и в мозъчетата си. Бях се замислила, докато ги наблюдавах, как тези малки човечета бяха започнали да придобиват и да оформят своя неповторима индивидуалност, когато забелязах Сю-лин — забелязах я истински — за първи път.
Беше се справила със задачата — както обикновено, далеч преди останалите — и седеше на своята масичка с лице към мен. Бе долепила палци и сякаш държеше нещо продълговато между дланите си, поставени на масата. По изражението й се разбираше, че това й доставя удоволствие — явно бе някаква ценност, защото го докосваше съвсем леко, сякаш внимаваше да не го счупи. Беше се привела, втренчила съсредоточено поглед в ръцете си, ребърцата й едва-едва докосваха ръба на масата. Лицето й беше спокойно и щастливо. Усмихваше се лекичко и докато я наблюдавах, тя вдигна клепки и ме погледна съзаклятнически, сякаш искаше да сподели с мен удоволствието от тайното си занимание. След това примигна, пъхна ръка под чина и отново я извади. Докосна с върховете на показалците двата си палеца и ги потърка един в друг. Накрая постави една върху друга ръцете си на масата и ги погледна с невинния поглед на дете, хванато да върши нещо, което не му е позволено. Сякаш нищо не беше станало.
Случката събуди любопитството ми и започнах да наблюдавам Сю-лин. Забелязах, че прекарва по-голямата част от свободното си време с втренчен в ръцете си поглед, като същевременно се стараеше да бъде дискретна. Бързаше да приключи задачите, които им възлагах, и забиваше поглед в пръстите си. Когато Дейви я събори в едно междучасие и от коляното й потече кръв, тя се отдаде на любимото си занимание и само след минута върху обляното й в сълзи личице не бе останала нито една сълза и тя се усмихваше спокойно. Мисля, че Дейви я блъсна именно защото тя гледаше. Предишния ден той дойде при мен със зачервено от яд лице.
— Учителко — каза недоволно той, — тя гледа!
— Кой гледа? — попитах разсеяно аз, докато прелиствах някаква книга.
— Сю-лин. Тя непрекъснато гледа!
— Теб ли гледа? — пак попитах аз.
— Ами… — Дейви се почеса под носа, върху горната му устна се появи влажна ивица, той пое подадената от мен тоалетна кърпичка и си я пъхна в джоба. — Гледа в чина и разправя лъжи. Разправя, че можела да види.
— Какво може да види? — наострих любопитно уши.
— Всичко — отговори Дейви. — В Кутията си за всичко. Можела да види всичко, което си поиска.
— А на теб какво ти пречи, че тя гледа?
— Ами… — смути се той, след което избълва: — Разправя, че видяла някакво куче да ме хапе, защото съм й взел молива, разправя… Тя само си мисли, че съм й взел молива. Аз просто го намерих… — И той наведе очи. — Ще й го върна.
— Надявам се — усмихнах се аз. — А ако не искаш да те гледа, друг път не прави такива работи.
— Гадни момичета — измърмори Дейви и се върна на мястото си.
На следващия ден пак я блъсна, за да си го върне заради кучешкото ухапване.
Няколко пъти след това се приближавах уж случайно до нея, но всеки път тя или ме виждаше, или усещаше приближаването ми и бързо скриваше онова, което исках да зърна. Само веднъж нещо проблесна между пръстите й, но тя бързо потърка палеца си с показалец и това беше всичко.
Децата никога не странят от другите без някаква съществена причина и макар да не забелязвах у нея никакви симптоми на необщителност, реших да проследя как се държи сред другите деца. Поведението й на игрището още повече ме обърка.
Държеше се като всички останали. Заедно с всички се втурваше лудешки навън през междучасията и участваше наравно с другите в обичайното надвикване, тичане и безразборно блъскане. След десетина минути се измъкваше от навалицата с разчорлена коса и червени бузи, цялата потънала в прах и с развързани връзки на едната обувка, и по някакъв необясним за мен начин, който много исках да си изясня, отново се превръщаше в предишното сресано, чистичко и спретнато момиченце.