Сага за Форсайтови
- Автор: Голсуорси Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
Започна да се изкачва след гостенката по стълбите, много бавно, защото пак усещаше болката от лявата страна.
— Тук са баните — каза той — и останалите помещение. Наредих да ги облицоват с плочки. По-нататък са детските стаи. А това е стаята на Джо и съпругата му. Всички са свързани. Предполагам, че си спомняте.
Айрин кимна. Продължиха, минаха през галерията и влязоха в просторна стая с малко легло и няколко прозореца.
— Малка стая — каза той. Стените бяха покрити със снимки на децата и акварелни скици; той добави неуверено: — От Джо са. Гледката оттук е чудесна. При ясно време се вижда главната трибуна на хиподрума в Епсъм.
Слънцето се бе скрило вече зад къщата и над „гледката“ се бе спуснала светла мараня, останка от дългия лъчезарен ден. Къщи почти не се виждаха, само ниви и дървета блестяха леко по хълмовете в далечината.
— Местността се променя — каза неочаквано той, — но ще си остане тук и след като всички ние си отидем. Погледнете ония дроздове… чудесни са сутрин. Радвам се, че се отървах от Лондон.
Лицето й, близо до прозореца, го порази с тъжното си изражение. „Да можех да я поразвеселя!“ Взе каната с топла вода и тръгна към галерията.
— А това е стаята на Джун — обясни той, като отвори съседната врата и остави каната. — Предполагам, че ще намерите всичко, каквото ви трябва.
Затвори вратата след нея и се върна в своята стая. Изчетка косата си с големите абаносови четки, освежи челото си с одеколон и се замисли. Така странно бе идването й — някакво тайнствено, почти романтично посещение — сякаш желанието му за човешко присъствие беше изпълнено от… каквото там изпълняваше тия неща. Той изпъна пред огледалото своята все още изправена снага, прекара четката по белите си мустаци, намокри с одеколон веждите си и позвъни.
— Забравих да съобщя, че имам на вечеря една дама. Готвачката да приготви нещо допълнително, а Бикън да впрегне в десет и половина каретата, за да я отведе в града. Спи ли мис Холи?
Момичето предполагаше, че не спи. Джолиън старши мина през галерията, отиде на пръсти до детската стая и отвори вратата, чиито панти бяха грижливо смазани, за да може нощем да влиза и излиза, без да го усетят.
Но Холи спеше като мъничка мадона, която старите художници, след като са я нарисували, не биха отличили от Венера. Дългите тъмни ресници бяха прилепнали до бузките, на лицето й беше изписан пълен покой — малкият организъм беше очевидно в пълен ред. Джолиън старши я гледаше в захлас в полутъмната стая. Толкова очарователно, сериозно и мило беше това личице! Той умееше повече от всеки друг да живее чрез младите. Те бяха неговият бъдещ живот, който дълбоко вкорененото му езическо здравомислие допускаше. Ето я — животът е пред нея, а в нея, в нежните й жили — частица от неговата кръв. Ето я, малкото другарче, чието щастие трябваше да осигури, доколкото можеше, за да не познае тя нищо друго, освен любов. Сърцето му затуптя по-силно и той излезе, като се стараеше да не скърца с лачените си обувки. Чудноватото прозрение го посрещна в коридора: като си представи човек, че децата могат да стигнат до участта на ония, за които се грижеше Айрин! И ония жени са били някога дечица както заспалото тук! „Трябва да им дам чек — каза си той. — Не мога да понасям мисълта за тях“. Не бе се сещал никога за тия бедни несретници, защото нараняваха прекалено дълбоко действителната му изтънченост, скрита под пластовете покорство към собственическия инстинкт… нараняваха прекалено мъчително най-съкровеното нещо у него — любовта му към красотата, от която сърцето му можеше и сега дори да трепне, щом си спомнеше за предстоящата вечер, в обществото на една хубава жена. Той слезе и мина през двукрилата врата към задните помещения. В отделението за вината имаше бяло рейнско, което струваше най-малко по две лири бутилката, един „Щайнберг кабинет“, по-хубав от всеки „Йоханисберг“; вино с чудесен букет, сладко като нектар… всъщност истински нектар! Извади една бутилка от него, взе я като бебе и я вдигна към светлината да я погледне. Обвита в саван от прах, бутилката с мек цвят и тънка шия го изпълни с дълбока радост. Още три години бе отлежала тук след преместването от града… трябваше да е в отлично състояние! Купил бе тия вина преди трийсет и пет години… Слава богу, имаше изкусно небце и бе заслужил правото да пие такова вино. Гостенката щеше да го оцени: нито следа от накиселяване. Изтри бутилката, извади с ръка тапата, наведе се да вдъхне аромата и се върна в салона за музика.