Сага за Форсайтови
- Автор: Голсуорси Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
В една обстановка, претоварена с тайнственост и почти с вълнение, той пое несъзнателно към това кътче на своя имот и тя тръгна редом с него. Снагата й се олюляваше леко, като на най-изисканите французойки; цветът на роклята й беше във френско сиво. Той зърна две-три сребърни нишки в кехлибарените й коси, така странни при тъмните очи и бледото лице. Неочакван кос поглед от тия кадифенокестеняви очи го смути. Този поглед идваше сякаш от далечни глъбини, бихме казали, от друг мир или, най-малкото, от човек, който не живееше изцяло в тоя. И той запита машинално:
— Къде живеете сега?
— В апартаментче в Челси87.
Не искаше да узнае как живее; не искаше нищо да узнае; но предателският въпрос пак изхвръкна.
— Сама?
Тя кимна. С облекчение чу отговора й. И веднага си каза, че ако не бе хрумнало другояче на съдбата, тя щеше да е сега господарка на тази горичка и щеше да му показва същия краварник.
— Всички са олдърнейки — промълви той. — Дават чудесно мляко! Тази е прекрасно същество! Ей, Миртъл!
Светложълтата крава с меки, тъмни очи — като очите на Айрин — не мръдна. Отдавна не беше доена. Тя ги поглеждаше от ъгъла си със своите лъскави, кротки, безсрамни очи, а от сивите й устни се бе проточила към сламата тъничка струя слюнка. Дъх на сено, ванилия и амоняк изпълваше полумрака на хладния краварник; и Джолиън старши каза:
— Останете да вечеряте с мен. Ще ви изпратя с каретата.
Долови, че в нея става борба; съвсем естествено, разбира се, при спомените, които имаше. Но той желаеше компанията й, хубавичкото лице, очарователната фигура, красотата й! Целият следобед беше сам. В очите му е имало може би тъга, защото тя отговори:
— Благодаря, чичо Джолиън. С удоволствие.
Той потърка ръце и каза:
— Чудесно! Да се връщаме тогава!
Започнаха да се изкачват през поляната, предвождани от Балтазар. Слънцето грееше почти право срещу тях и Джолиън старши можеше да види сега не само сребърните нишки, но и леките бръчки — тъкмо толкова, колкото да придадат на красотата й изтънчеността на монетен образ… особения облик на несподеления живот. „Ще я въведа през терасата — помисли той. — Тя не е обикновена гостенка.“
— Какво правите по цял ден?
— Давам уроци по музика. А имам и друго занимание.
— Работите! — каза Джолиън старши, като взе куклата от стола-люлка и оправи черната й фустичка. — Какво по-хубаво от работата, нали? Аз пък не върша вече нищо. Старея. Какво е другото ви занимание?
— Опивам се да помагам на изпаднали в беда жени.
Джолиън старши не разбра напълно.
— В беда ли? — отговори той; после се досети, почти смутен, че тя имаше предвид точно онова, което би имал предвид той, ако би употребил същия израз. Да помага на лондонските Магдалини! Странно и страшно занимание! Но любопитството надделя над естественото му отвращение и той запита:
— Така ли? Какво правите за тях?
— Не много. Не мога да отделя достатъчно пари. Мога само да им съчувствам и, понякога, да ги храня.
Ръката на Джолиън старши потърси неловко портмонето си. Той попита бързо:
— А къде ги намирате?
— В една болница.
— В болница ли? Пфу!
— Най-тъжно е това, че почти всички са били някога красиви.
Джолиън старши изправи куклата.
— Красиви! — възкликна той. — Хм! Да! Тъжна история! — И тръгна към къщата.
През балконската врата, с още невдигнати щори, той я въведе в стаята, където обикновено четеше „Таймс“ и прелистваше едно земеделско списание с грамадни илюстрации на кръмно цвекло и други растения от тоя род, които Холи оцветяваше.
— Вечерята е след половин час. Сигурно ще пискате да си измиете ръцете! Ще ви заведа в стаята на Джун.
Забеляза, че тя се оглежда внимателно: искаше да види какво се е променило, след като бе посетила за последен път тази къща със съпруга или любовника си, или може би и с двамата… той не знаеше и не можеше да каже! Тъмен въпрос и той желаеше да го остави в тъма. Но колко промени! В хола той каза:
— Синът ми, знаете, е художник. С много добър вкус, който се различава от моя, разбира се, но аз го оставям да постъпва както желае.
Тя стоеше безмълвно, само погледът й блуждаеше из хола и салона за музика — съединени сега в една зала под широкия стъклен покрив. Джолиън старши я съзерцаваше със странни чувства. Опитваше ли се тя да прогони някого от сумрачния кът, дето се съзираха само бисерносиви и сребърни багри? Сам той би предпочел златото — по-жизнено е и по-крепко. Но Джо имаше френски вкус и всичко бе станало призрачно — сякаш замъглено от дима на цигарите, които синът му непрестанно пушеше — и пресечено само тук-там от син и тъмночервен плат. Не за това бе мечтал той! Окачваше мислено по тия стени шедьоври в позлатени рамки — натюрморти и спокойни пейзажи, които бе купувал в дни, когато се държеше на размерите! Къде бяха те сега? Продадени на безценица, защото усетът, с който той — единствен между Форсайтови — вървеше с времето, го бе предпазил да не се бори за тях. Но в кабинета си все още беше запазил „Холандски рибарски лодки при залез“.
87
Лондонски квартал, дето живеят хора на изкуството.