Сага за Форсайтови
- Автор: Голсуорси Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
Айрин стоеше край пианото; свалила бе шапката и дантеления шлейф и той можеше да види и златистите й коси, и бледата шия. В своята сива рокля край пианото от палисандър тя беше прекрасна картина за Джолиън старши.
Той й предложи ръка и двамата тръгнаха тържествено към трапезарията. В стаята, където можеха свободно да вечерят двайсет и четири души, имаше сега само една малка кръгла маса. Голямата маса за хранене потискаше Джолиън старши в сегашната му самота и той нареди да я изнесат, докато се завърне синът му. Тук, в присъствието на две наистина прекрасни репродукциии на Рафаелови мадони, той вечеряше обикновено сам. Единственият безутешен час от това лято. Той не е бил някога голям гастроном, като грамадния Суидин или някогашните му другари Силваниеус Гейторп и Антони Торнуърти; а да вечеря сам, наблюдаван от мадоните, беше тъжно занимание, което се стараеше да приключи бързо, за да стигне до духовната наслада от кафето и пурите. Но тази вечер беше друга! Той оглеждаше усмихнато гостенката отсреща, разказа й за Италия и Швейцария, за случки от пътуванията там, за преживелици, които не можеше вече да разправи на сина си и внучката си, защото те ги знаеха. Тази нова аудитория го зарадва; не беше се превърнал още в един от ония старци, които преживяват непрестанно един и същи спомени. Сам той се уморяваше бързо от недосетливци и несъзнателно отбягваше да досажда на другите, а вроденото му преклонение пред красотата го правеше особено предпазлив пред дамите. Би предпочел да е по-разговорчива, но, макар че промълвяваше усмихнато по някоя дума и го слушаше с удоволствие, той чувстваше тайнствената отчужденост, която беше половината от нейния чар. Не обичаше жени, които излагат на показ очите и раменете си и бъбрят непрестанно; нито резките, които обичат да заповядват и да знаят повече от всички. Жената го привличаше само с едно качество — със своя чар; и колкото по-ненатрапчив беше той, толкова повече го привличаше. А чарът на тази жена беше неуловим като вечерното сияние над италианските хълмове и долини, които толкова бе обичал. Мисълта, че е сама, почти отшелница, я правеше още по-близък, странно желан другар. Когато един мъж остарее и напълно изостане от строя, приятно е да се чувства защитен от съперничеството на младите, защото все още би желал да е пръв в сърцето на красавицата. След като изпи своето бяло рейнско вино и погледна устните на Айрин, той се почувства почти млад. Легналият Балтазар също гледаше устните й, без да иска да знае нито за често прекъсвания им разговор, нито за зеленикавите чаши със златисто питие, което му беше съвършено безвкусно.
Започваше да се смрачава, когато се върнаха в салона. С пура в уста, Джолиън старши каза:
— Изсвирете ми нещо от Шопен.
По пурите, които пуши, и по композиторите, които предпочита, ще познаете душата на един мъж. Джолиън старши не понасяше остри пури и Вагнерова музика. Обичаше Бетховен и Моцарт, Хендел, Глук и Шуман, а, по някаква незнайна причина, и оперите на Мейербер; но в последните години беше заслепен от Шопен, както в живописта беше покорен от Ботичели. Той съзнаваше, че като се поддава на тия вкусове, отстъпва от мерилото на Златния век. Те нямаха поезията на Милтън, Байрон и Тенисън, на Рафело и Тициан, на Моцарт и Бетховен. Тяхната поезия беше сякаш забулена; но не се хвърляше в очи, а плъзгаше пръсти под ребрата и обръщаше, извиваше, стопяваше сърцето. Джолиън старши не се отказваше да види картините на едните или да чуе музиката на другите.
Айрин седна пред пианото, под електрическата лампа със светлосив абажур, а Джолиън старши кръстоса нозе в креслото, откъдето можеше да я гледа и да допушва бавно пурата си. Айрин постоя няколко мига с ръце на клавишите: очевидно обмисляше какво да му изсвири. Когато започна, музиката й пробуди у Джолиън старши тъжна радост, несравнима с нищо друго на света. Той изпадна полека в унес, прекъсван само от движението на ръката му, която изваждаше от време на време пурата от устата и я връщаше отново. Пред него беше Айрин, в него — бялото рейнско, наоколо — тютюневият лъх и един свят от слънчево сияние, преливащо бавно в лунната светлина, и блата с щъркели из тях, и синкави дървета, между които искряха алени рози и лавандулови ливади, дето пасяха млечнобели крави, а една призрачна жена с тъмни очи и бяла шия се усмихваше, протегнала ръце; в звънтящия като музика въздух се понесе една звезда и се закачи за рога на една крава. Той отвори очи. Прекрасно парче; тя свиреше добре… с ангелско туше! И пак затвори очи. Чувстваше се странно тъжен и щастлив, като човек, застанал под цъфналата липа. Не усещаше живота, само се грееше на усмивката на тия женски очи и вдъхваше уханния лъх! Но тръсна изведнъж ръка: Балтазар я бе лизнал ненадейно.