Кралят

– Рот… – простена Бет. – Рот… просто ме упой.

Той си помисли за калъфа, който бе оставил на умивалника. Всичко, което трябваше да направи, бе да го отвори, да напълни една от спринцовките и да инжектира морфина в тялото ѝ. И тогава страданието ѝ щеше да бъде облекчено…

Само донякъде, напомни му част от него.

Нов прилив на нужда връхлетя тялото на Бет; рязкото ѝ поемане на дъх бе по-скоро писък; разтърсвани от мощни конвулсии, краката ѝ го изритаха.

Рот не бе сигурен кога точно взе решението, ала ето че ръцете му вече се спускаха към ципа на кожения му панталон, лекарството беше забравено, посоката – избрана.

– Дръж се, лийлан – изръмжа, докато освобождаваше ерекцията си. – Дръж се, идвам…

Точно така.

Само че когато потърси опипом краката ѝ и понечи да свали дънките ѝ, му отне цяла вечност: тялото ѝ се съпротивляваше, бедрата ѝ се разтваряха и затваряха, докато тя се гърчеше на пода… но когато най-сетне успя да ги смъкне от краката ѝ, Рот не изгуби нито миг. Принуди я да престане да мърда, като стис­на хълбоците ѝ и…

Бет изкрещя името му, когато проникна в нея; ноктите ѝ се впиха в раменете му, гърдите ѝ се притиснаха в неговите. Той свърши мигновено, топките му се напрегнаха и ето че се изля в нея… ала изобщо не беше готов за реакцията ѝ. Достигнала оргазъм заедно с него, сърцевината ѝ сякаш го дърпаше, изцеждаше, извличаше онова, което той имаше да ѝ даде…

Рот свърши отново. Толкова яростно, че си прехапа езика.

Корав и необуздан, той проникваше в нея отново и отново… докато тялото му не бе принудено да си вземе малка почивка, за да се съвземе. И именно тогава почувства разликата в Бет… разлика, която се дължеше на него. Тя също си почиваше за малко, напрежението в тялото ѝ беше отслабнало, сякаш самите молекули на съществото ѝ си поемаха дълбоко дъх.

Но преди да успее да се поздрави, Рот почувства още нещо. Въздухът беше просмукан от тъга и острото ѝ ухание го накара да спре и да отметне глава назад, сякаш можеше да я погледне в очите.

– Не плачи – каза той дрезгаво. – Лийлан, не…

– Защо го правиш? – простена тя. – Защо…?

Имаше само един отговор. За тази нощ… и завинаги.

– Защото те обичам повече от всичко на света.

Повече от себе си. Повече от бъдещото си дете.

Треперещите ѝ ръце помилваха лицето му.

– Сигурен ли си?

Рот отговори, като отново потъна дълбоко в нея, пенисът му влизаше и отново излизаше от влажната ѝ сърцевина. Нейната реакция? Звукът, който се изтръгна от гърдите ѝ, беше наполовина мъркане, наполовина стон, хормоните ѝ отново бушуваха.

Незнайно защо, Рот си спомни видението на Вишъс.

„Виждам те застанал насред бяло поле. Бяло, бяло, навсякъде бяло и говориш с лицето в небесата.

Виждам бъдещето в ръцете ти.“

Исусе, имаше чувството, че Небитието диша във врата му, дебне го… и макар това да беше вярно за всяко живо същество, той се чувстваше взет на прицел, сякаш срокът му на годност много скоро щеше да изтече.

Което не означаваше, че Бет ще го надживее. Тъкмо обрат­ното. Най-вероятната причина за неговата смърт би била… нейната.