Залавянето на Вълка от Уолстрийт
- Автор: Белфорт Джордан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Венков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Залавянето на Вълка от Уолстрийт». Краткое содержание книги:
Щом пристигнахме в Саутхамптън на другата сутрин, поръчах на Кайли такси, целунах я по бузата и я изпратих по пътя й. Съзнавах, че някой ден може пак да я срещна и тогава ще се хапя по задника, задето не се бях възползвал от нея през онази неделна нощ. Момичета като Кайли наистина рядко се срещат в реалния свят, особено пък от хора като мен — с единия крак в пандиза, а с другия — в приюта за бедняци.
В момента седях на кресло във всекидневната си, загледан в Атлантическия океан, и се мъчех да намеря някакъв смисъл в случилото се. Наближаваше обяд, Патрик Мансини не се беше обадил досега, което значеше, че изобщо няма да се обади. Казано накратко, беше ми се разминало.
В този миг телефонът иззвъня.
Боже мили, рекох си, изловиха ме! И със светкавична бързина взех да ровя из ума си за някаква легенда. Трябваше да намеря някакво обяснение… Отвлякоха ме… Ходих до брат ми в Монклер, Ню Джърси, и на връщане се изгубих… Търсех подходящо място за следващата ми среща с Готвача… Точно така!
Телефонът не млъкваше.
Вдигнах безжичния.
— Да — изрекох с отчаян и прокълнат тон.
— Адвокатът ти се обажда — каза адвокатът ми. — Сам ли си?
— В Бога се кълна, Грег — заявих най-праведно, — онова момиче и с пръст не го докоснах! Обади й се и я питай, ако искаш! — И изведнъж осъзнах, че не знам дори телефонния номер на Кайли. Дори и фамилното й име не знаех! Просто я знаех като Кайли… детето.
— Какви ги приказваш? — зачуди се Магнум. — Какво момиче?
— Няма значение — измънках. — Будалках се. Какво става?
— Тази сутрин имах много неприятен разговор по телефона с Джоел Коен.
Устата ми мигновено пресъхна.
— По какъв въпрос?
— Твърди, че вероятно си нарушил споразумението за сътрудничене. Иска среща с теб рано утре сутринта.
Усетих как по продълговатия ми мозък пролази паника, съпътствана от отчаяние. Добре, че бях седнал, та не паднах. „Запази спокойствие! — заповядах си. — Нищо не си направил. Нищичко!“
— Изключено е! — рекох самоуверено. — Той спомена ли нещо по-конкретно?
— Конкретно — не, но останах с впечатлението, че според него си предупредил някого за това, че сътрудничиш. Имаш ли представа за какво става дума?
Да съм предупредил. Ама че странно понятие. Какво може да означава в този контекст? Че съм предупредил, че съм казал някому, че сътруднича? Да, сътрудниченето ми трябваше да остане в тайна, но все пак имаше хора, на които бях длъжен да кажа, като например бившата ми съпруга, родителите ми… Джордж… но никой друг; дори Бо не бях предупредил — предупредил!… На някой от приятелите си да съм споменавал? Не. На Царицата на минетите? Не. На някоя палава Наташка? Не. Никому. На нито една душа. Така че съм невинен.
И с пълна самоувереност заявих:
— Никому не съм казал, Грег. Никого не съм предупредил. Гарантирам ти. Джоел просто си е внушил.
— Хубаво — отвърна той с равен глас. — В такъв случай няма за какво да се притесняваш. Сигурно е станало някакво недоразумение. Още утре сутринта ще се изясним.
— И аз съм убеден, че е недоразумение — рекох бързо. — Къде е срещата?
— В управлението на ФБР. Аз обаче няма да присъствам. Ще ходя извън града да снема едни показания. Но ти не се притеснявай. Ник ще дойде с теб.
— Чудесно — рекох. — Ник е свестен човек. — А и като нямаш какво да криеш, няма и от какво да се боиш, казах си.
Слава Богу!
Осемнадесета глава
Немислимото
С изпънати назад рамене, с високо вдигната брадичка и редом с Випускника на Йейл влязох в стаята за поверителни разговори и се подготвих за най-лошото. Още от самото начало забелязах три необичайни обстоятелства. Първо, за днешната веселба бяха пристигнали и четиримата ми тъмничари, а именно: Копелето, Агента маниак, Мормона и, уви, Злата вещица от Изтока, която близо година не бях виждал. Седяха от едната страна на заседателната маса и чакаха аз и Випускника на Йейл да седнем насреща им.
Второто необичайно нещо бе, че и четиримата бяха официално облечени, дори Агента маниак, което при него беше рядкост. Мъжете не бяха свалили саката си, а вратовръзките им бяха стегнати догоре. Облекло, подходящо за съдебна зала. Випускника на Йейл и аз също бяхме с костюми, та дори и Вещицата, чийто черен полиестерен делови костюм плачеше за поправка — като всички останали дрехи в гардероба й.
Третата и най-тревожна особеност бе в това, че като започнахме да си разменяме обичайните любезности, осъзнах, че такива напълно липсват. Копелето се здрависа вяло и нищо не каза. Мормона ме стисна здраво и попита „Как я караш?“ с онзи мрачен тон, с който университетски треньор би съобщил, че освобождава играча от отбора и му спира стипендията. Агента маниак раздруса здраво десницата ми — прекалено здраво, бих казал, сякаш бе добросърдечен римски пълководец, който праща един от войниците си на пълната с лъвове гладиаторска арена. Вещицата пък изобщо отказа да се здрависа с мен.