Залавянето на Вълка от Уолстрийт

Тя притеснено поклати глава.

— Защото аз самият си ги причинявам, мама му стара! Затова! Колкото и да ме наказва съдбата, все не ми стига. — При тези думи се обърнах към бронираното стъкло и се втренчих подозрително в дъртата кранта. После разкърших врат като човек на ръба на пропастта.

— Виж какво — рекох с логичен тон, надвесих се и облегнах лакти върху черния гетинаксов плот от моята страна на гишето. — В нормални обстоятелства съм най-нормален човек, но нека ти разкажа какво ми се случи снощи, пък ти после решавай дали заслужавам да си получа парите обратно, окей?

Крантата сви рамене.

— Добре — рекох. — Приемам това за съгласие. — И взех да й разправям цялата трагедия — от повредения хеликоптер чак до провала заради забравената шофьорска книжка, като най-старателно избягвах да спомена гривната на глезена ми, заблуждаващото послание до Патрик Мансини, крехката възраст на Кайли, безлихвения ми заем от федералното правителство и — последно, но не и най-маловажно — факта, че съм на свобода под гаранция и че изобщо нямам правото да съм в Атлантик Сити. — Според мен съвсем ясно е, че съм този, за когото се представям. Така че дай ми да си взема парите и да се разделим мирно и тихо, окей? — И хвърлих на дъртата кранта най-сговорчивата си усмивка. — Не искам кой знае какво.

Дъртата кранта ме огледа няколко секунди повече, отколкото може да се приеме за възпитано. После през процепите долетя безизразният й глас:

— Съжалявам. Не мога да ви изплатя нищо, докато не ми покажете документ за самоличност! Така е по закон!

— Да — рекох. — Друго и не очаквах…

Това бяха последните ми думи към дъртата кранта през онази нощ. Или по-точно казано, това бяха последните ми думи за цялата нощ изобщо, ако не се броят приказките ми с Кайли, която се оказа крайно удачна компаньонка за подобно злополучно пътешествие. Аз, естествено, и с пръст не я пипнах. Сега, като се замисля, този факт се дължеше в по-малка степен на членовете на закона, отнасящи се до изнасилване на малолетни, и в по-голяма — на собственото ми чувство за добро и зло. Защото в края на краищата бях избрал съвсем позорен начин да прекарам последното си лято на Медоу Лейн. Съзнавах го не по-зле от всеки друг, но просто не съумявах да се контролирам. Сякаш бях си наумил да се самоунищожа, или по-скоро — сякаш имах нуждата да се самоунищожа.

Може би съм си мислел, че ако стана пръст от пръстта — ако изгоря всичко, което съм притежавал, и във физическо, и в емоционално отношение — ще мога някак си да върна часовника до времето преди „Стратън“, преди поникването на отровното дърво. Може и това да е било. Или просто съм си загубил напълно разсъдъка.

Така или иначе, съществуваха граници, които дори аз не можех да си позволя да премина — едната се оказа Дейв Биъл, а другата — Кайли. И макар да нямаше никаква връзка помежду им, и двата случая ми позволиха да не изгубя и последните останки от самоуважението си.