Залавянето на Вълка от Уолстрийт

— Един подпис, господин Б. — При което ми подаде клипборда и писалка.

Със свито сърце се подписах под сумата петдесет хиляди долара на нещо наподобяващо сертифициран чек70. После поех дълбоко въздух и му върнах хартийката. Исполинът кимна веднъж.

— Ще ви помоля да фотокопирам шофьорската ви книжка и сте готов.

— Няма проблем — рекох бръкнах в задния джоб и… — Мама му стара — измърморих, — забравил съм я тая шибана книжка. — Усмихнах се на исполина: — Сигурен съм, че я имате някъде в архивите си, нали?

— Съжалявам, но я нямаме, господин Б. — поклати глава той. — Тук никога не сте играли.

— Хм… — продължих да мърморя, — прав сте. Дайте да помислим… Що не се обадите в „Касъл“ да ви я пратят по факса? Това няма ли да ви свърши работа? — Погледнах Кайли и й намигнах. Вълка от Уолстрийт е цар на решаването на проблеми!

Уви, боксманът отново поклати глава.

— Не става така. Извадите ли над десет хиляди в брой, длъжни сме да ви поискаме документ за самоличност.

Килнах глава:

— Чакайте, чакайте, нещо не разбирам. Значи вземате петдесет хиляди от моите пари в брой, преброявате ги, давате ми чипове, изчаквате ме да изгубя двайсет хиляди, а сега отказвате да ми дадете възможност да си ги спечеля обратно, така ли?

— Горе-долу това е положението, господин Б. — сви рамене исполинът.

Господин Б. ли? Господин Б! Ебаси и подигравката. Ако не беше два пъти колкото мен тоя, така щях да му изтряскам един — право в противния му шибан мустак! Поех дълбоко въздух и казах:

— Добре. Мога ли да говоря с шефа ви? Трябва да има някакво решение на проблема.

— Разбира се! — рече боксманът, доволен, че ще се отърве от топката.

Само пет минути по-късно не само шефът му стоеше пред мен, но и петима костюмари с вид на членове на фамилията Корлеоне. Костюмарите най-неочаквано се оказаха извънредно любезни, готови да услужат и безкрайно търпеливи. Но след сума ти почесване по брадичката шефът на костюмарите, тоест сменният управител, най-накрая постанови:

— Съжалявам, господин Б., но нищо повече не мога да направя, освен да пратя в апартамента ви няколко бутилки шампанско да се почерпите с младата дама. — И ми смигна.

— Хубаво. Чакайте да си взема чиповете и да ги инкасирам. — И погледнах към Кайли. — Хайде, сладур, време е да вървим.

— Окей — съгласи се тя, без да разбира какво става. — Къде отиваме?

А аз с налудничава усмивка отвърнах:

— Първо ще си вземем обратно паричките, после ще отлетим за дома. — Погледнах към сменния управител: — Дали ще бъдете така любезен да поръчате хеликоптера ни?

— Късно е вече — отвърна той и останах с чувството, че се мъчи да прикрие усмивката си. — Хеликоптерът отдавна тръгна обратно за Лонг Айлънд. Но не се притеснявайте. Приготвили сме ви прекрасен апартамент и ще ви пратим някоя и друга бутилка „Дом Периньон“ и хайвер от белуга.

— Чудесно! — изчурулика Кайли. — Умирам за хайвер от белуга!