Зовът на кукувицата

– Не, благодаря – отвърна Страйк.

– Да не си в „Анонимните алкохолици” или защото си на работа?

– Защото съм на работа.

Дъфийлд повдигна вежди и се подсмихна. Изглеждаше нервен, стрелкаше Страйк с погледи крадешком, барабанеше с пръсти по стъклената маса. Когато Киара го попита дали не е посетил отново лейди Бристоу, изглеждаше облекчен, че му е предложена тема.

– Не, по дяволите. Веднъж ми стига. Беше пълен кошмар. Горката нещастница. На смъртно легло е.

– Беше страхотен жест, че отиде да я видиш, Еван.

Страйк разбираше, че тя се стреми да покаже Дъфийлд във възможно най-добра светлина.

– Добре ли познаваш майката на Лула? – попита той Дъфийлд.

– Не. Виждал я бях само веднъж, преди Лу да умре. Тя не ме одобряваше. Никой от семейството на Лу не ме одобряваше. Знам ли – промърмори той, – просто исках да поговоря с някого, дето му пука, че тя е мъртва.

– Еван – нацупи се Киара, – ще прощаваш, но аз съм разстроена от това, че тя е мъртва.

– Хубаво де...

Със странно женствените си плавни движения Дъфийлд се сгуши в креслото в почти ембрионална поза и засмука силно цигарата си. На масичка зад главата му, осветена от конус светлина, стоеше голяма снимка – той заедно с Лула Ландри, очевидно направена на модно ревю. Бореха се науж на фона на изкуствени дървета; тя носеше дълга до земята червена рокля, а той беше в прилепнал черен костюм с маска на вълк, вдигната над челото му.

– Чудя се какво ли би казала мама, ако аз се гътна. Родителите ми извадиха съдебна заповед срещу мен – съобщи Дъфийлд на Страйк. – Беше главно дело на проклетия ми баща. Защото им задигнах телевизора преди няколко години. Знаеш ли какво? – добави той, като протегна шия, за да погледне Киара. – Чист съм вече пет седмици и два дни.

– Това е прекрасно, миличък! Фантастично!

– Да – каза той. После отново извъртя позата си. – Няма ли да ми задаваш въпроси? – обърна се към Страйк. – Мислех, че разследваш убийството на Лу.

Дръзкият му тон бе в противоречие с треперещите му пръсти. Коленете му заподскачаха нагоре-надолу също като на Джон Бристоу.

– Ти мислиш ли, че е било убийство? – попита го Страйк.

– Не. – Дъфийлд дръпна от цигарата си. – Да. Може би. Не знам. Във всеки случай убийство звучи по-логично от самоубийство. Тя не би посегнала на живота си, без да ми остави писмо. Все очаквам отнякъде да се появи такова, чак тогава ще го усетя реално. Сега не ми е реално. Дори не мога да си спомня погребението. Не бях на себе си. Така се бях надрусал, че едвам вървях. Струва ми се, че ако можех да си припомня погребението, по-лесно бих приел случилото се.

Той стисна цигарата между устните си и отново забарабани с пръсти по масата. След малко, очевидно почувствал се неудобно от това, че Страйк го наблюдава безмълвно, заговори отново:

– Питай ме нещо де. Кой те нае всъщност?

– Джон, братът на Лула.

Дъфийлд престана да барабани.

– Тоя алчен сухар и никаквец?

– Алчен?

– Беше вманиачен на тема как тя харчи парите си, сякаш му влизаше в работата. Богатите винаги те мислят за използвач, не си ли го забелязал? Цялото ѝ проклето семейство бе убедено, че се стремя към парите ѝ. – Той приближи показалец до слепоочието си и го завъртя. – И след известно време внушенията им ѝ повлияха, посяха съмнения у нея.