Зовът на кукувицата

– Така ли? Ами давай.

Дъфийлд отново седна в креслото и приближи колене до гърдите си.

– Лула ти е звъняла неколкократно между обед и шест часа следобед, но ти не си вдигал телефона си.

– Не го вдигах – каза Дъфийлд и по детински зачопли малка дупка на джинсите върху коляното си. – Зает бях. Работех. Върху песен. Не исках да си прекъсвам вдъхновението.

– И не си знаел, че тя ти е звъняла?

– Знаех, видях, че се изписва нейният номер. – Той потърка носа си, протегна крака върху стъклената маса, скръсти ръце и каза: – Исках да ѝ дам малък урок. Да се почуди какво съм си наумил.

– Защо смяташе, че ѝ е нужен урок?

– Заради проклетия рапър. Исках тя да се премести при мен, докато той живее в сградата ѝ. „Не ставай глупав, нямаш ли ми доверие?“ – В имитацията му гласът и изражението му бяха досущ момичешки. – Отвърнах ѝ: „Ти не ставай глупава. Докажи ми, че няма за какво да се тревожа, като дойдеш да живееш при мен.“ Но тя не пожела. Тогава си казах, че тази игра могат да я играят двама. Повиках Ели Карейра у дома и композирахме заедно, а после заведох Ели с мен в „Узи“. Лу нямаше от какво да се оплаква. Просто бизнес. Писане на песен. Само приятели, също като нея и онзи рапър гангстер.

– Мислех, че тя не се е познавала с Дийби Мак.

– Не се познаваше, но той беше направил намеренията си твърде публични, нали така? Чувал ли си песента, която беше написал? Тя направо се подмокряше, като я слушаше.

– „Кучко, ти не си това...“ – подхвана услужливо Киара, но Дъфийлд я стрелна злобно и ѝ затвори устата.

– Оставила ли ти беше съобщения на гласовата поща?

– Да, две-три. „Еван, моля те, обади ми се. Спешно е. Не искам да го казвам по телефона.“ На нея все ѝ беше спешно, като искаше да разбере какво правя. Знаеше, че съм ядосан. Тревожеше се, че може да съм повикал Ели. Тя ѝ беше като трън в очите, защото знаеше, че съм спал с нея.

– Казала е, че е нещо спешно и че не е за по телефона?

– Да, но така само се опитваше да ме накара да ѝ позвъня. Една от малките ѝ игрички. Лу можеше да бъде адски ревнива. И адски манипулативна също така.

– Можеш ли да се сетиш защо в този ден е звъняла упорито и на чичо си?

– Какъв чичо?

– Казва се Тони Ландри, той също е адвокат.

– Тоя ли? Тя не би звъняла на него, мразеше го повече и от брат си.

– Обаждала му се е неколкократно по същото време, когато е звъняла и на теб. Оставила му е горе-долу същото съобщение.

Дъфийлд почеса наболата си брада с мръсните си нокти, втренчен в Страйк.

– Не знам за какво е било. Сигурно заради майка ѝ. Дъртата лейди Бристоу е трябвало да иде в болницата или нещо такова.

– Не мислиш ли, че онази сутрин може да се е случило нещо, което според нея е било важно или от интерес и за теб, и за чичо ѝ?