Сянката на планината

да изведа Карла от града, тя бе свързана с Компанията на Санджай.

И ето! Не мислех за Лиса, за Дидие, нито дори за себе си. Мислех за Карла. Лиса бе в

опасност. Конканън я познаваше, беше я срещал. Редно бе да помисля първо за нея, но се

сетих за Карла. За Карла.

Потънал в този заплетен любовен възел и взирайки се в разпръснатите сред меката

пепел на огнището рози на живите въглени, аз долових аромат на парфюм. Помислих, че

някой може би гори благовония на друг огън наблизо. Но аз познавах този парфюм. Добре го

познавах.

И тогава чух гласа на Карла.

— Разкажи някой виц, Шантарам.

Кожата на лицето ми се опъна. Полазиха ме студени тръпки. Река от кръв плисна нагоре

по тялото ми, разтърси гърдите ми, накрая подпали очите ми.

„Стегни се! — наредих си мислено. — Погледни я. Развали магията."

Обърнах се да я погледна. Не помогна.

Тя стоеше на входа на пещерата и се усмихваше на вятъра. Профилът й бе

предизвикателство към всичко, черните й коси и сребристият шал се развяваха зад гърба й —

знамена на желанието. Високото й силно чело, очите полумесеци, изящният й тънък нос, нежната издатина на островърхата й брадичка, защитаваща престъпеното обещание на

устните й: Карла.

— Е?… — произнесе провлачено тя. — Сещаш ли се за някой виц, или не?

— Добре — колко парсийци трябват, за да сменят изгоряла крушка?

— Парсийците не сменят изгорелите крушки, защото знаят, че по-добра от старата няма

да намерят никога.

Тя отметна назад глава и се засмя. Хубав смях, прекрасен смях, избликващ от прекрасно

сърце, силен и свободен; ястреб, литнал в здрача: смях, който скъса всяка верига в сърцето

ми.

— Ела тук — каза тя.

Обгърнах я с ръце и я притиснах към кухото дърво на живота си, където завинаги бях

скътал мечтата си, че тя ще ме обикне.

ДВАЙСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

У ВСЕКИ ЧОВЕК ЕДНОТО ОКО е по-нежно и по-тъжно, а другото е хладно и ясно. У

Карла лявото око бе по-нежно и по-тъжно от дясното и причината да не мога да устоя на

чара й, може би бе в това, че виждах само неговата нежна светлина — по-зелена и от млади

листа. Нямаше какво друго да сторя, освен да я слушам, Да се усмихвам и да се мъча да

пускам шеги.

Но всичко беше наред. Така беше добре. Бе умиротворение на отстъпник — в онези

моменти на утрото, когато планината я върна при мен в утринта на по-нежното и по-

тъжното око.

Прекарахме нощта в отделни пещери. На високото плато живееха още три млади жени

ученици на мъдреца Идрис. Женската пещера бе по-малка, ала по-чиста и по-добре

обзаведена.

В нея имаше плетени легла с матраци, докато ние преспахме върху одеяла, постлани на

гола земя; върху каменни блокове имаше и няколко метални долапа против плъхове и

пълзящи насекоми. Ние разполагахме с няколко ръждясали куки, колкото да не си държим