Лебедова песен [bg]

Тишина.

Старецът сложи ръце на лицето си.

Сестрата чу Арти да въздиша безпомощно и отчаяно.

— Дори Детройт го няма — каза равнодушно той. — Мили боже… дори Детройт го няма.

— Въртя копчето прекалено бързо, човече! — оплака се Стив. — Мамка му, въртя копчето прекалено бързо! Мисля, че чух нещо — приличаше ми на глас! — но ти го подмина, без да се спреш!

— Не! — изкрещя Мона. — Нямаше никакъв глас! Направихме го прекалено рано и затова нямаше никакъв глас! Ако го бяхме направили навреме, както гласят правилата, този път щяхме да чуем някого! Знам, че съм права!

— Беше мой ред. — Умоляващите очи на стареца се спряха на Сестрата. — Всички ми отнемат реда.

Мона се разхлипа.

— Не го направихме по правилата! Не чухме гласа, защото не го направихме по правилата!

— Майната му! — ядоса се Стив. — Чух глас! Кълна се в Бога, че чух глас! Беше точно… — Той посегна да вземе радиото, но Пол Торсън го сграбчи от ръцете на Кевин, преди да стигне до него. Домакинът прибра антената, обърна се и мина през завесата в другата стая. Сестрата не можеше да повярва на какво беше станала свидетелка току-що. Обзе я гняв и съжаление към горките, изгубили надежда хора. Тя отиде в другата стая, където Пол Торсън увиваше отново радиото в дебелия найлон.

Той вдигна поглед към нея. Клошарката го зашлеви с всичката ярост, която бушуваше в тялото ѝ. Ударът го събори и остави червена следа на бузата му. Докато падаше, домакинът притисна радиото до гърдите си, за да го предпази, и пое цялата тежест с рамото си. Запримигва срещу нея.

— Никога в живота си не съм виждала нещо толкова жестоко! — побесня Сестрата. — Мислиш ли, че е забавно? Изпитваш ли удоволствие от всичко това? Ставай, копеле! Ще ти сритам задника и ще те изхвърля през тази стена! — Тя тръгна към него, но Пол вдигна ръка, за да я спре, и това я разколеба.

— Почакай — изграчи той. — Задръж. Не можеш да разбереш, нали?

— Ще си го получиш, задник!

— Почакай малко. Просто почакай и гледай внимателно. След това можеш да ми риташ задника, колкото си искаш. — Пол се изправи, продължи с опаковането на радиото и когато приключи, го прибра в сандъка. Заключи катинара и пъхна съкровището си под леглото. — След теб — каза той и направи знак на Сестрата да отиде в другата стая.

Мона Рамзи се беше навела в ъгъла и плачеше, а съпругът ѝ се опитваше да я успокои. Старецът се беше свил до едната от стените и се взираше в нищото. Стив замахваше с юмруци и ритници към стената и крещеше ругатни. Арти стоеше напълно неподвижен в средата на помещението, докато тийнейджърът с червената коса вилнееше около него.

— Мона? — каза Пол. Сестрата стоеше зад гърба му.

Младата жена вдигна поглед и срещна неговия. Старецът също го погледна, както сториха Кевин и Стив, който спря да блъска с юмруци по стените.

— Права си, Мона — продължи домакинът. — Не го направихме по правилата. Затова не чухме глас. Виж, не казвам, че ще чуем такъв, ако утре го направим както трябва. Но утре е нов ден, нали? Поне така казваше Скарлет О’Хара. Утре ще включим радиото и ще опитаме отново. Ако и тогава не чуем нищо, ще опитаме на следващия ден. Знаеш, че ще е необходимо известно време, за да се поправят радиостанциите и сигналът да е отново както преди. Ще е необходимо време. Но утре ще опитаме отново. Нали?