Лебедова песен [bg]
- Автор: МакКаммон Роберт Рик
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 978-619-01-0493-3
- Переводчик: Коста Сивов
- Жанр: Пост-апокалипсис
Электронная книга - «Лебедова песен [bg]». Краткое содержание книги:
„Шеметно пътешествие в царството на ужаса“. Дийн Кунц
„Смразяващо видение за бъдещето, което ще ви накара да четете трескаво чак до шокиращия финал“. Джон Сол
„Завладяваща история с епични пропорции“. Пъблишърс Уийкли
— Разбира се! — отговори Стив. — Мамка му, ще е нужно време сигналът да е отново както преди! — Той се ухили и погледна всички им. — Обзалагам се, че точно сега се опитват да върнат станциите отново в ефир! Господи, това ще е голямо постижение, нали?
— Някога слушах радио през цялото време! — намеси се старецът, който се усмихваше, сякаш беше попаднал в сън. — Слушах мачовете на Метс през лятото! Утре ще чуем някого, обзалагам се!
Мона стисна рамото на съпруга си.
— Не го направихме по правилата, нали? Видя ли какво стана? Казах ти… важно е да има правила! — Но тя беше спряла да плаче и неочаквано започна да се смее. — Бог ще ни позволи да чуем някого, ако следваме правилата! Утре! Да, мисля, че може да се случи утре!
— Точно така! — съгласи се Кевин и я прегърна още по-силно. — Утре!
— Аха. — Пол огледа стаята. Усмивката не слизаше от лицето му, но очите му бяха обладани и разядени от болка. — Аз също си мисля, че може да е утре. — Погледът му срещна този на Сестрата. — Какво ще кажеш?
Тя се поколеба, но тогава разбра. Тези хора нямаха за какво друго да живеят освен за радиото в сандъка. Без него, без всеки един ден трепетно да очакват този изключително специален момент, щяха да се избият помежду си. Ако пък го държаха включено през цялото време, щяха да изтощят батериите и сами да си отнемат надеждата. Сестрата осъзна, че на Пол Торсън му беше повече от ясно, че може би никога нямаше да чуят човешки глас по радиото. Но по свой си начин, той беше добър самарянин. Опазваше тези хора живи не само като ги хранеше.
— Да — отговори най-накрая Сестрата. — Мисля, че може да стане.
— Добре — усмивката на домакина стана по-ясна, както и бръчките около очите му. — Надявам се двамата да обичате да играете покер. Имам тесте карти и много клечки кибрит. Не бързате да си ходите, нали?
Сестрата погледна Арти. Спътникът ѝ стоеше с увиснали рамене и празен поглед. Веднага разбра, че си мисли за дупката, на чието място някога беше Детройт. Гледа го известно време, докато той накрая не се изправи и не отговори със слаб, но смел глас:
— Не, не бързам за никъде. Вече не.
— Тук играем „Файв кард дроу“. Ако спечеля, ще ви прочета поезията си, а вие трябва да се усмихвате и да ѝ се наслаждавате. Ако ли не, ще изхвърляте кофите с боклук — изборът е ваш.
— Ще реша кое ще избера, когато му дойде времето — отвърна Сестрата и в този момент осъзна, че много харесва Пол Торсън.
— Звучиш като истински комарджия, госпожа! — Домакинът плесна с ръце и с подигравателен блясък в очите. — Добре дошла в клуба!
33
Суон избягваше да го направи колкото се може по-дълго. Но след като излезе от ваната с чудесната топла вода, която остави мътнокафява и пълна с люспи кожа и пръст, и се пресегна за голямата кърпа, която Леона Скелтън ѝ остави, нямаше как да не го стори. Трябваше.
Погледна се в огледалото.
Светлината идваше само от една газена лампа, чийто фитил едва се подаваше, но беше достатъчна. Суон се загледа в овалното огледало над ваната и онова, което видя, ѝ заприлича на гротескова и плешива маска за Хелоуин. Вдигна ръка към устата си и отвратителното отражение стори същото.
От лицето ѝ висяха люспи кожа и се белеха като кората на дърво. Засъхнали кафяви ивици прорязваха челото и горната част на носа ѝ, а веждите — някога руси и гъсти — бяха изгорели. Устните ѝ се бяха напукали като суха земя, а очите ѝ като че ли бяха потънали в черни дупки в черепа ѝ. На дясната ѝ буза имаше две малки черни брадавици, а на устните ѝ още три. Детето беше виждало същите тези подобни на пъпки неща на челото на Джош, кафявите изгаряния на лицето му и кожата му на сиво-бели петна, но беше свикнала с всички тях. Като видя четината на главата си, където някога беше косата ѝ, и мъртвата бяла кожа, която висеше от лицето ѝ, направо ѝ се доплака от шок и ужас.
Стресна се от любезното почукване на вратата на банята.
— Суон? Добре ли си, дете? — попита Леона Скелтън.
— Да, госпожо — отвърна тя, но гласът ѝ беше разтреперан и старата жена усети това.
След кратка пауза Леона отново заговори:
— Приготвила съм ти нещо за хапване.