В здрача на вторник [bg]

44

Когато Фрида се събуди, беше четири сутринта. Тялото му лежеше до нейното, топло и гладко. Тя се измъкна изпод завивките. В тъмното успя да намери дрехите си и ги облече. Взе палтото и шала си, взе и обувките си в ръка, за да не тропа с тях по дървения под. Санди промърмори нещо в съня си. Тя се наведе и нежно го целуна по тила и по врата.

Когато излезе навън, беше все още сънена. Мракът не се беше вдигнал, наоколо бе тихо, а въздухът — студен. Тя тръгна по „Голдън Лейн“, сви по „Клъркънуел роуд“ и видя около себе си едновремешните градски стени на Лондон. В далечното минало това е бил тесен път, минаващ през цветни ливади, овощни градини и бистри потоци. Това е, което туристите чуват от екскурзоводите. Но Фрида знаеше добре и продължението: прекрасната природа започнала да отстъпва място на навеси, купчини смет, паянтови къщи, скитници, мошеници и накрая била унищожена.

Тя се обърна и се отправи към дома си. Наоколо имаше офис сгради, общински имоти и малки галерии, по улицата се движеха коли, а тук-там по тротоарите се размотаваха хора, за които денят или сега свършваше, или тепърва започваше. Някой се приближи до нея и я попита дали не й трябва такси, но тя се престори, че не го чува.

В това ранно утро градът й се струваше по-различен. Дали това беше прояснението, което идва след студения мрак, безкрайната тишина и покой? Или защото отново се бе отдала напълно на някого? Спомни си изминалата нощ и през тялото й премина тръпка. Огледа се наоколо. Беше вървяла, потънала в мисли, и сега й трябваше време, за да се ориентира. Преди триста-четиристотин години в този час на деня тук е царяло оживление, каруци, натоварени с храни и жива стока са пристигали в града. Фрида вдигна поглед и прочете името на улицата: „Ламе Кондюит стрийт“48. Тя се усмихна вътрешно, защото то отразяваше мислите й. Звучеше мило, но в този момент от пътуването си агнетата са започвали да стават неспокойни, подушвайки миризмата на кръв, носеща се от канала на кланицата в Смитфийлд.

Отново хвърли поглед наоколо. Пак това усещане. Тя винаги се разхождаше из Лондон нощем, защото оставаше насаме със себе си, без в нея да се блъскат минувачи. Сега обаче беше различно и не защото си мислеше за Санди, който спеше в леглото си. Беше нещо друго. Тя си спомни за играта „Бабини стъпки“, на която играеха като деца. Оглеждаш се наоколо, за да хванеш някого, който се движи. Колкото пъти погледнеш, играчите са замръзнали по местата си, но всеки път са все по-близо до теб. Докато накрая те хванат.