Дългият път към дома [bg]

Бурята вече вилнееше с пълна сила. Брулеше кораба. Мяташе го насам-натам, а хората в него политаха ту към едната, ту към другата стена, без каквото и да било предупреждение.

— Тъкмо идвах да проверя как е. Много ли е зле? — прошепна Гамаш, вкопчен в рамката на вратата.

— Не. Просто тежък случай на морска болест.

Клара сложи хляба на нощното шкафче, но задържа супата. Нямаше смисъл да оставя купата, защото след секунди вече щеше да е на пода. Или върху Шартран.

Художничката се изправи, но преди това положи ръка върху челото на спящия мъж. На пипане бе като риба треска, а на вид — като долно бельо. Подобрение. Премести широката си длан върху гърдите му. Само за миг.

Оставиха Шартран и със залитане се добраха до панорамната палуба. Реката бе разпенена и кипяща. Палубите отвън — залети.

Клара седна на пейка до прозореца, а Гамаш се настани до нея. Както седяха всяка сутрин в Трите бора. Като непознати, които чакат автобус.

Художничката държеше скицник и кутия е моливи в скута си, но не ги отваряше.

— Ще рисуваш ли? — попита я Гамаш.

— Не. Просто се чувствам в безопасност, като ги държа.

Клара галеше с палец металния моливник така, сякаш беше броеница. Стискаше скицника в ръка като библия.

Една вълна се плисна в прозореца и двамата се отдръпнаха. Но плексигласът не поддаде. Седяха мълчаливо. Онова напрегнато мълчание в лицето на бурята, което мореплавателите през вековете познаваха много добре.

Гамаш се вгледа в профила на Клара, докато тя наблюдаваше как вълните се разбиват в брега. Хвърлят се върху скалите. Износват ги. Заглаждат ги.

Погледът й бе спокоен и съсредоточен. Попиваше всяка подробност. От физичния и от метафизичния свят.

— Не е ли особено жестоко? — попита, все така вторачена в брега. — Да използваш изкуството като начин да убиеш.

— Виждал съм и по-лошо — отвърна й Гамаш.

Ред бе на Клара да се вгледа в неговия профил. Вярваше на думите му.

— Имах предвид, че е ужасно някой да използва срещу теб това, което обичаш — рече художничката.

— Разбрах какво имаш предвид.

Loup de Меr се наклони и разтресе. Двамата залитнаха напред, като едва успяха да се задържат на пейката.

— Страхливец — произнесе Клара.

— Моля?

— Норман. Страхливец е. Не е видял резултатите. Не му се е наложило да се изправи лице в лице с последствията от делата си. Просто е наръсвал азбеста, изпращал е картините по пощата и после си е живеел живота. Малодушно.

— Повечето убийства са такива — каза Гамаш. — Извършват ги слаби хора или пък силни хора в момент на слабост. Но почти никога не се изисква смелост.

— Почти никога?

Гамаш запази мълчание.

Клара извади от джоба си бонбон против кашлица и го сложи на пейката между тях.

— Има ли някой, когото би убил, ако не се налага да се сблъскваш с последиците? — попита художничката. — Ако можеше просто да натиснеш това — тя посочи бонбона против кашлица — и човекът да умре. Би ли го направил?