Дългият път към дома [bg]

Вече си налагаше да мисли за „своя“ дом. Когато говори за него, да казва „моя“ дом. Но не беше само неин. Беше техен дом. Просмукан от присъствието им.

Питър й липсваше толкова много, че имаше чувството, че ще умре от мъка.

Трябваше да разбере как се чувства той.

Беше почти сигурна, че вече е получила отговор. Мълчанието му казваше всичко. Отсъствието му трябваше да й е достатъчно доказателство. Но не беше. Искаше да го чуе от устата му.

Дали вече не я обичаше? Дали бе изоставил и съпругата си, и Трите бора, за да си намери дом някъде другаде?

Мръсникът нямаше да се измъкне толкова лесно. Трябваше да се изправи срещу нея.

Скъпият, любимият Питър. Трябваше да застанат лице в лице. Да си кажат истината. След това Клара можеше да си отиде у дома.

Гамаш се изправи и внимателно се приближи до прозореца. Дълго време стоя загледан навън, като се държеше за рамката, а корабът се мяташе и клатеше.

— Може ли да дойдеш?

— Не съм сигурна, че ще успея — отвърна Клара и се опита да се изправи между две вълни.

Арман сложи едрата си длан на гърба й и на практика я притисна към прозореца.

— Виждаш ли онова заливче?

— Да.

— Това е Гробището.

Клара събра кураж и отправи поглед към залива, който трябваше да е закътан и спокоен, но вместо това представляваше кипяща бъркотия от водовъртежи. Движението бе напълно различно от безмилостните вълни, които се хвърляха устремено в една посока и блъскаха кораба. Водата в залива вреше така, сякаш някакво създание се гърчеше и въртеше точно под повърхността.

— Подводни скали — обясни Гамаш, макар че събеседничката му не го бе попитала. — Те причиняват този ефект. Ако някой плавателен съд попадне на тях, няма шансове.

Клара усети как кожата й изстива отвътре навън. Побиха я тръпки. Сякаш тялото й искаше да се отдалечи колкото може повече. От смъртоносните водовъртежи. От неприветливия бряг.

— Заради подводните скали ли е потънала „Императрицата на Ирландия“?

Клара бе чела за този инцидент в училище и предполагаше, че са близо до мястото, където се е случил.

— Не, друго природно явление е изиграло роля. Казват, че никъде по света няма такава мъгла. Двата кораба се изгубили в нея.

Нямаше нужда Гамаш да продължава разказа. И двамата знаеха какво се бе случило след това.

През 1914 г. пътническият лайнер „Императрицата на Ирландия“ потънал след сблъсък с друг кораб. В мрака. В мъглата. В тези води. Само за петнайсет минути. Повече от хиляда живота били погубени. Мъже, жени и деца.

Клара погледна размътените води на реката. В тях кипеше и живот, и смърт. Тела гниеха, изгубени в дълбините. Души не бяха дочакали спасение.

— Когато бях малък, баба ми разказваше истории за voyageurs, прокълнати за вечни времена да гребат в небесни канута — спомни си Гамаш. — Понякога се стрелкали надолу, грабвали непослушните деца и ги водели тук.

— В Гробището ли? — попита Клара.

— Не. Още по-надалече. На Île aux démons.