Дългият път към дома [bg]

— Загинаха при автомобилна катастрофа. Но както разбрах по-късно, не е била обикновена катастрофа. Когато започнах работа в Sureti, потърсих досието по случая. Не знам защо.

— Искал си да разбереш истината — рече Клара. — Съвсем естествено е.

— Много неща са естествени, но не са добри. Като например азбеста. Това беше като азбест. Разяждаше ме отвътре. Сега ми се иска да не бях поглеждал. Баба ми не ми беше казала, че пиян шофьор е блъснал колата на мама и татко. Той, разбира се, бе оцелял.

Клара гледаше Гамаш. През годините бе чувала гласа му да звучи как ли не. Нежно, учудено, яростно, разочаровано. Предупредително. Но никога огорчено. Досега.

— Както и да е — продължи бившият детектив, като че ли казаното до момента не беше нищо важно. — Намерих тази книжка на нощното шкафче на баща ми. Разделителят е точно там, където го бе оставил той. Взех книгата и я прибрах в една кутия заедно с разни други вещи.

Съкровища от детството. Стари ключове за стари жилища, където отдавна не живееше. Флагчета от състезания, в които бе побеждавал. Един изключително красив кестен. Парче дърво, за което някой го бе уверил, че е от хокейния стик на Жан Беливо. Реликви от светците на детството. Талисмани.

Получил бе и разпятието, което баща му бе носил постоянно — включително и в деня на смъртта си. Искаха да го погребат с него, но баба му го бе взела. Арман не знаеше как и не бе посмял да попита.

Дала му бе кръстчето при раждането на първото му дете — Даниел.

Пазил го бе грижливо и на свой ред го бе предал на Даниел, когато се роди Флоранс.

Но бе задържал тази книжка. За себе си. Прибрана на сигурно място в кутията. Запечатана вътре.

Книгата си стоеше в кутията, но Гамаш никога не я бе докосвал. Понякога изваждаше кутията и я разглеждаше, но не я отваряше.

Докато двамата с Рен-Мари не се преместиха в Трите бора.

Докато не спря да преследва убийци. Изпълнил бе дълга си към душите на мъртвите и душите на прокълнатите. Най-накрая можеше да се отдаде на почивка в малкото селце, сгушено в долината.

Едва тогава беше безопасно да отвори кутията.

Или поне така си мислеше.

От нея се бе разнесъл мирисът на книга и мирисът на баща му. Мускусен, мъжествен. Пропил страниците. Като призрак.

„Има балсам във Галаад — прочел бе през онази първа утрин в градината им, — що рани може да цери.“

Тогава бе изпитал непреодолимо чувство на облекчение. Може би най-сетне можеше да свали бремето от плещите си.

Арман Гамаш отдавна бе заподозрял, че не е пътник в някое от онези омагьосани канута, а самият той е voyageur. Щеше да гребе безспирно до края на дните. Да отнася порочните души. За вечни времена.

„И сила има на Небето — бе прочел още — греховната душа да опрости.“

Точно това бе имал нужда да чуе. Сякаш собственият му баща му бе проговорил. Обгърнал го бе със силните си ръце, притиснал го бе към себе си и му бе казал, че всичко ще бъде наред.

Можеше да спре.

Оттогава всяка сутрин сядаше на пейката, кацнала на хълма над селото, за кратка задушевна среща с баща си.