Хари Потър и даровете на смъртта
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и даровете на смъртта». Краткое содержание книги:
— Какво им каза?
— Казах им, че съм Стан Шънпайк. Първият, за когото се сетих.
— И те хванаха ли се?
— Не бяха от най-умните. Единият определено беше полутрол, леле, само как вонеше…
Рон погледна към Хърмаяни — явно се надяваше тя да поомекне от този опит да я разсмее, но лицето й над преплетените крайници си остана каменно.
— Та онези се изпокараха дали наистина съм Стан. Да ви призная, бяха тъжна гледка, но пък петима срещу един… освен това ми взеха и магическата пръчка. После двама се сбиха и докато вниманието на останалите беше отклонено, аз ударих в стомаха онзи, който ме държеше, изтръгнах му пръчката, направих на онзи, който стискаше моята, заклинание за обезоръжаване и се магипортирах. Пак не успях да го направя както си трябва… — Рон вдигна дясната си ръка и показа, че два от ноктите му ги няма, но Хърмаяни само хладно вдигна вежди. — Озовах се на километри от вас. Докато се върна край реката, където бяхме… вие вече се бяхте изнесли.
— Господи, каква сърцераздирателна история! — заяви Хърмаяни с надменен глас, с какъвто обикновено говореше, когато искаше да нарани някого. — Сигурно си изпаднал в ужас. През това време ние отидохме в Годрикс Холоу и чакай да помисля… какво се случи там, Хари? А, да, появи се змията на Ти-знаеш-кого, насмалко да ни убие и двамата, после дойде и самият Ти-знаеш-кой и му се измъкнахме на косъм.
— Какво?! — възкликна Рон и премести изумен поглед от Хърмаяни към Хари, но тя не му обърна внимание.
— Представяш ли си, Хари, останал е без нокти! На фона на това нашите страдания приличат на детска залъгалка, нали?
— Хърмаяни — рече тихо Хари, — Рон току-що ми спаси живота.
Тя се направи, че не го е чула.
— Все пак искам да знам едно — заяви и впери очи една-две педи над главата на Рон. — Как точно ни намери тази нощ? Важно е. Щом разберем, ще се постараем да не ни посещава никой, когото не искаме да виждаме.
Рон извърна очи към нея, после извади от джоба на джинсите си малък сребърен предмет.
— С това.
Наложи се Хърмаяни все пак да погледне Рон, за да види какво им показва.
— Със загасителя ли? — изненада се тя толкова много, че заряза хладния разярен вид.
— Той не само включва и изключва осветлението — обясни Рон. — Не знам как действа и защо се случи тогава или друг път… защото искам да се върна още от мига, в който си тръгнах. Но рано на Коледа, много рано слушах радиото и чух… чух те теб.
Той гледаше към Хърмаяни.
— Чул си ме по радиото?! — повтори тя невярващо.
— Не, чух те от джоба си. Гласът ти прозвуча от това тук — той отново вдигна загасителя.
— И какво точно казах? — попита Хърмаяни с глас, в който се долавяха и неверие, и любопитство.
— Името ми… Каза „Рон“. И каза нещо… за някаква магическа пръчка… — Лицето на Хърмаяни се оцвети в свиреп оттенък на аленото. Хари си спомни: тогава за първи път един от тях двамата беше изрекъл името на Рон след деня, когато той си беше тръгнал — Хърмаяни го беше споменала, когато обсъждаха как да поправят пръчката на Хари.
— И така, извадих загасителя — продължи Рон, като погледна сребърния предмет, — и той не ми се стори по-различен, но аз бях сигурен, че съм чул гласа ти. Затова го щракнах. Светлината в стаята ми угасна, но точно пред прозореца изникна друга. — Рон вдигна свободната си ръка и посочи пред себе си, вторачен в нещо, което Хари и Хърмаяни не виждаха. — Беше кълбо светлина, сякаш туптеше и беше синкаво такова, като от летекод, нали се сещате?
— Да — казаха по инерция в един глас Хари и Хърмаяни.
— От тук нататък знаех какво да правя — продължи Рон. — Грабнах си нещата, приготвих багажа, метнах на гръб раницата и излязох в градината. Клъбцето се рееше там и ме чакаше: щом се появих, то заподскача и аз отидох заедно с него зад бараката, а там то… то влезе вътре в мен.
— Моля?! — попита Хари, убеден, че не е чул добре.
— Кълбото сякаш се понесе към мен — уточни Рон и онагледи движението със свободния си показалец, — право към гърдите ми, а после си влезе в мен. Беше тук — той посочи място близо до сърцето си, — усещах го, беше горещо. И щом влезе вътре в мен, вече знаех какво да направя, знаех, че то ще ме отведе където трябва да отида. И така, магипортирах се и се озовах на склона на един хълм. Навсякъде имаше сняг…
— Бяхме там — потвърди Хари. — Прекарахме две нощи на хълма и през втората все ми се струваше, че някой се движи в мрака и вика!
— Е, сигурно съм бил аз — отвърна Рон. — При всички положения защитните ви заклинания действат, защото нито ви виждах, нито ви чувах. Но бях сигурен, че сте някъде наблизо, затова накрая се пъхнах в спалния чувал и зачаках някой от вас да се появи. Реших, че няма начин да не се покажете, когато започнете да сгъвате палатката.