Хари Потър и даровете на смъртта
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и даровете на смъртта». Краткое содержание книги:
Той се задави и започна да плюе вода — беше мокър до кости и не помнеше някога през живота си да е зъзнал така. Когато се окопити, видя, че лежи по лице върху снега. Някъде наблизо някой дишаше задъхано, кашляше и обикаляше с несигурна стъпка. Хърмаяни пак беше дошла, както онзи път, когато змията нападна… но тази силна кашлица и тежките стъпки не бяха нейни…
Хари нямаше сили да надигне глава и да види кой е неговият спасител. Единственото, което успя да направи, беше да се хване с разтреперана ръка за гърлото и да докосне мястото, където медальонът с капачето се беше врязал в плътта му. Медальона го нямаше, някой го беше махнал. После някъде над главата му някой каза задавено:
— Ти… да не си… откачил?
Едва ли нещо друго — освен стъписването, че чува този глас, — би могло да му вдъхне сили. Разтреперан, той с усилие се изправи на крака. Пред него стоеше Рон с всичките си дрехи, които бяха подгизнали, с лепнала се за лицето му коса, с меча на Грифиндор в едната ръка, а в другата се поклащаше хоркруксът на разкъсаната верижка.
— Защо, да те вземат мътните, не си свалил това, преди да се гмурнеш?! — попита запъхтян Рон, както стискаше хоркрукса, който се люшкаше напред-назад на скъсената верижка в някаква пародия на хипноза.
Хари не можеше да отговори. Сребърната кошута беше нищо, наистина нищо в сравнение с появата на Рон — Хари направо не можеше да повярва на очите си. Както се тресеше от студ, той се наведе над купчината дрехи, които още лежаха край водата, и започна да се облича. Докато намъкваше пуловер след пуловер, вторачено гледаше Рон и едва ли не очакваше следващия път, когато си покаже главата през пуловера, него да го няма, но той явно си беше истински — току-що се беше гмурнал в езерото и беше спасил живота му.
— Ти… ти ли беше? — изрече накрая Хари с тракащи зъби и глас, по-тих от обикновено — все пак за малко не се беше задушил.
— Ами аз, кой друг! — отвърна леко объркан Рон.
— Ти… ти ли измагьоса кошутата?
— Какво? А, не, разбира се, че не. Мислех, че ти си го направил!
— Моят покровител е млад елен.
— А, да. Наистина ми се видя различен. Нямаше рога.
Хари отново си сложи около врата кесийката на Хагрид, облече последния пуловер, наведе се да вземе магическата пръчка на Хърмаяни и пак се изправи с лице към Рон.
— Как се появи тук?
Рон явно се беше надявал този миг да настъпи по-късно, ако изобщо някога настъпи.
— Ами… аз такова… върнах се. Ако… — Той се прокашля. — Ако още ме искаш де.
Настъпи мълчание, в което въпросът защо Рон си бе тръгнал сякаш застана като стена между двамата. И въпреки това Рон беше тук. Беше се върнал. Току-що беше спасил живота на Хари.
Рон погледна надолу към ръцете си. За миг като че ли се изненада от нещата, които държеше.
— А, да, извадих го — каза той, макар да не се налагаше, и вдигна меча така, че Хари да го разгледа. — Заради него скочи във водата, нали?
— Да — потвърди Хари. — Но не разбирам. Как се добра дотук? Как ни намери?
— Дълго е за обясняване — отвърна Рон. — Търся ви от няколко часа, гората е голяма. Тъкмо мислех да подремна под някое дърво и да почакам да се зазори, когато видях, че се задава кошутата и ти вървиш след нея.
— Друг не си ли видял?
— Не, не съм — каза Рон. — Аз… — Той се поколеба и се извърна към две дървета, които растяха едно от друго на няколко метра от тях. — Стори ми се, че ей там се движи нещо, но точно тогава тичах към езерото, защото ти се беше гмурнал и не излизаше… и реших да не се отклонявам… Ей!
Хари вече бързаше към мястото, което Рон беше посочил. Двата дъба растяха буквално един до друг, на равнището на очите имаше процеп между стволовете само няколко сантиметра — чудесно място да наблюдаваш, без да те забелязват. Но по земята около корените нямаше сняг и Хари не видя следи от стъпки. Върна се при мястото, където го чакаше Рон, който още държеше меча и хоркрукса.
— Има ли нещо там? — попита той.
— Не — отговори Хари.
— А как мечът се е озовал в езерото?
— Сигурно го е сложил онзи, който е измагьосал покровителя.
Двамата погледнаха богато украсения сребърен меч с обсипана с рубини ръкохватка, която блещукаше леко в светлината от магическата пръчка на Хърмаяни.
— Как мислиш, дали е истинският? — попита Рон.
— Има само един начин да разберем, нали? — рече Хари.
Хоркруксът още се люшкаше в ръката на Рон. Медальонът с капачето помръдваше леко. Хари знаеше, че нещото вътре отново е обезпокоено. Беше усетило, че мечът е някъде наблизо, и беше предпочело да убие Хари, но да не допусне той да го вземе. Сега не беше време за дълги разисквания, беше дошъл моментът веднъж завинаги да унищожат медальона. Хари вдигна високо пръчката на Хърмаяни и намери подходящо място: възплосък камък в здрача под голям чинар.