Войната (Смъртоносната игра на човечеството)

Първата световна война обхваща всички европейски велики сили и Япония в рамките само на една година, след още две и половина и Съединените щати, а към края вече е въвлякла още тридесет и три воюващи страни — половината от съществуващите по онова време независими държави. Втората световна война обхваща всички велики сили само за две години, а към 1945 година всички суверенни държави в света, с изключение само на шест, са във война. Все по-бързото и неконтролируемо разпространение на войните на великите сили се дължи отчасти на силния технологичен напредък във военното оборудване, но без всякакво съмнение е и наличието на връзка с нарастващата търговска зависимост между отделните държави и появата на един-единствен световен пазар на политически идеи. Последните две явления вероятно постепенно полагат основите, върху които един ден ще се изгради международна система, която не зависи от войната, но в краткосрочен план последиците от тях са свързани не със световен мир, а с истински световни войни.

Периодът след 1945 година става свидетел на забележителни промени в модела на войните между държавите. През последните шест десетилетия нито една от великите сили не е водила преки сражения с друга велика сила. Повечето от тях са водили войни във или срещу малки държави, така че все още не може да се каже, че са сменили тактиката си, но все пак това е нов и важен фактор в развитието на международните връзки. Подобно състояние на нещата има безспорна връзка с факта, че днес всички велики сили притежават ядрени оръжия или са в близък съюз с тези, които ги имат — всички пилеят цели състояния за ядреното си въоръжаване, ала от 1945 година насам нито една от тях не е посмяла да ги използва във войни. Всъщност те изобщо не смеят да се бият директно една с друга (въпреки че от време на време се занимават с войни чрез свои пълномощници), тъй като са наясно, че всеки започнал конфликт бързо ще ескалира до ядрена война. Вероятно сме свидетели единствено на една по-продължителна пауза в историческия модел, преди възстановяване на статуквото, но въпреки това ситуацията е повече от забележителна. От създаването на модерната Западна държавна система през XVII век историята не познава нито един друг шестдесетгодишен период, през който нито една велика сила да не е воювала с друга. С почти максимална увереност можем да заключим, че такъв период не е известен дори от възхода на градовете държави в Месопотамия насам.

Но само едно стъпало по-надолу са войните между съседните държави от среден тип, които продължават с относително постоянство. Тук става въпрос за войните между Израел и Арабските държави, между Пакистан и Индия, между Иран и Ирак. Повече от видно е, че на международно ниво не съществува такова нещо като почивка за пацифизъм. Днес подобни войни са известни като „конвенционални“ войни, за да бъдат разграничени от ядрената война, макар че и те могат да бъдат твърде унищожителни въпреки относителната си краткост. Това се дължи отчасти на високата цена и огромната ефективност на модерните оръжия, което означава, че тези държави могат да си позволят само малък брой подобно оборудване и го изчерпват бързо след началото на бойните действия. Но другата причина обикновено се корени в намесата на Обединените нации, които бързат да предложат прекратяване на огъня и да изпратят мироопазващи сили. Губещата страна обикновено се хваща автоматично за подобно предложение и намалява шансовете на победителите за продължаване на войната. В резултат на тази практика общият брой на загубите от подобни бойни действия не е превишил десет милиона за шест десетилетия. (Да не забравяме, че тези хора използват конвенционалните оръжия от Втората световна война — или иначе казано, „май 1945“ с лазерни мерници и управляеми ракети.) А от края на Корейската война средният брой на загиналите за десет години е по-малко от милион.