Друидите на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #2
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Друидите на Шанара». Краткое содержание книги:
Статуята се изправи пред него, един огромен каменен блок, който сякаш се противопоставяше на светлината, която Уокър бе извикал, за да разпръсне мрака. Мислителят гледаше встрани от тях, коленичил, полуседнал и полуприведен, едната му ръка бе отпусната на корема, а другата, свита в юмрук, подпираше брадичката му. Обгърнат бе от наметало или може би от косата му, не можеше да се различи. Нищо не бе написано на пиедестала, върху който бе поставен. Това всъщност, бе един доста груб пиедестал, чрез който краката на статуята се свързваха направо с пода, сякаш че скалата някога, на времето, просто се е разтопила.
Те и тримата дойдоха до статуята и започнаха да обикалят край нея. Лицето постепенно се показа пред погледа им. Това бе лице на великан, грубо и недобре одялано, сякаш скулптурата не е била довършена. Празни каменните очи гледаха изпод витите вежди. Ужас се четеше в чертите на статуятата, сякаш при извайването й са били уловени демони, които никога повече не са могли да бъдат прогонени. Уокър отмести погледа си от статуята и отново започна да оглежда сенките под купола. Тишината сякаш му намигаше.
Куикнинг внезапно спря и замръзна на място като стресната сърна.
— Уокър — прошепна тя и гласът й почти изсъска.
Тя гледаше към статуята. Уокър се изви като котка, за да проследи погледа й.
Очите на статуята се бяха отместили и насочили към него. Той чу как Морган извади шумно Меча си.
Безформената глава на статуята започна да се движи, като просто променяше формата си, сякаш бе едновременно от твърдо и от течно вещество. При това преместване шумът отекна в черупката на купола, сякаш се свличаха огромни, планински камъни по нанадолнище. Раздвижиха се ръцете, после раменете. Торсът се завъртя и камъкът се триеше и стържеше така, че косите на Уокър настръхнаха.
Тогава статуята отвори уста и заговори, потраквайки с каменните си устни.
— Кои сте вие?
Уокър не отвърна. Беше толкова поразен от това, което вижда, че не можа да намери никакъв отговор. Просто стоеше там като онемял. Статуята беше жива, нещо каменно, лишено от плът и кръв, изваяно от някаква безумна ръка и в същото време живо. В следващия миг разбра, какво вижда пред себе си, но и тогава не успя да изговори името на това създание. Куикнинг му го каза:
— Ул Белк, — прошепна тя.
— Кои сте вие?
Куикнинг пристъпи напред. Изглеждаше дребна и незначителна в сянката на Каменния крал, сребристите й коси бяха отметнати назад.
— Аз съм Куикнинг — отвърна тя. Гласът й, удивително силен и спокоен, прокънтя в тишината. — Това са моите спътници — Уокър Бо и Морган Лех. Дошли сме в Елдуист, за да поискаме да върнеш Черния камък на Елфите.
Главата леко се повдигна, камъкът простърга и изтропа.
— Черният камък на Елфите ми принадлежи.
— Не, Ул Белк, той принадлежи на Друидите. Ти си го откраднал от тях. Откраднал си го от Залата на кралете и си го донесъл тук в Елдуист. Сега ние трябва да го вземем обратно.
Настъпи дълга пауза преди Каменния крал да заговори отново.
— Кои сте вие?
— Аз не съм никоя.
— Имаш ли магия, която да използваш срещу мен?
— Не.
— Ами другите, имат ли магия?
— Само малко. Морган Лех някога е можел да използва Меча, даден му от Друидите, който е притежавал магията на Рога на Пъкъла. Но сега острието на този меч е счупено и магията е изчезнала. Някога Уокър Бо е владеел магия, наследена от предците му, от наследниците на Шанара. Но той не може да я използва откакто ръката му е била поразена, както и неговият дух. Налага се да си я върне. Не, те нямат магия, която може да ти навреди.
Уокър бе така поразен, че не можеше да повярва на ушите си. Само за секунди Куикнинг ги бе предала напълно. Тя не само разкри онова, за което бяха дошли, но също, че те нямат никакъв особен шанс да го получат. Тя бе признала, че те са всъщност безсилни срещу този каменен дух, че са неспособни да го принудят да изпълни желанията им. Тя ги бе лишила от възможността дори да се опитат да го измамят. Какво си мислеше?
Ул Белк очевидно се питаше същото.
— Значи, аз трябва да ви върна Черния камък на Елфите просто защото вие ме молите да го предам на трима смъртни — на едно момиче, което не притежава магия, на един еднорък, и на един човек със счупен меч…
— Това е необходимо, Ул Белк.
— Аз решавам какво е необходимо в Кралството на Елдуист; аз съм законът и силата, която налага този закон; тук няма право над моето и затова няма по-висша необходимост; кой би се осмелил да ми каже не; никой измежду вас; вие сте незначителни като праха, който преминава покрай моята кожа и потъва в морето…