Друидите на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #2
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Друидите на Шанара». Краткое содержание книги:
Въпреки това Каменният крал не се поколеба. Огромната му деформирана ръка се издигна, тази ръка, която бе подпирала брадичката му, когато те го бяха сметнали за статуя, и пръстите му бавно започнаха да се отварят. Просветна светлина, но това бе светлина, която никой от тях досега не бе виждал. Тя се разпиля във всички посоки, но не озари пространството, както обичайната светлина, а превърна всичко, до което се докосваше в мрак.
Това не е светлина, осъзна Уокър Бо, докато се опитваше да овладее всички усещания, които заплашваха да го погълнат. Това е отсъствие на светлина!
Пръстите на Каменния крал се отвориха широко и те можаха да видят, какво държеше в тях. Това беше съвършено оформен скъпоценен камък. Черен и непроницаем като нощта. Камъкът проблясна, когато в него се отразиха тънките ивици сива дневна светлина, но не погълна дори и най-дребния проблясък. Той изглеждаше съвсем ситен в огромната лапа на Ул Белк, но мракът, който разпиляваше, достигаше и до най-отдалечените кътчета на купола, и най-дълбоките ниши, като погълна цялата светлина на Уокър, тъй че само след секунди единствената останала светлина идваше от дупката в каменната повърхност на купола.
Уокър усети, че магията в него откликва на другата магия. Бяха открили Черния камък на Елфите.
Тогава Ул Белк изкрещя — викът му, подобен на тътен, се издигна дори над трясъците, които вдигаше Паст Гринт, над вятъра, дъжда и морето отвъд, и той захвърли Черния камък на Елфите пред себе си. Чернилката се концентрира в една единствена точка, която трябваше да удари Паст Гринт. Паст Гринт не се противопостави. Просто остана да виси така, трепереше — от болка и удоволствие едновременно, разтърсен от чувства, които сгърчените пред него хора едва ли можеха да си представят. Той се изви и мракът се изви в отговор, разпиля се, разшири се, започна да се движи и обгърна Каменния крал, наред с всичко останало. Те го чуваха как вие и плаче от смесени, необясними чувства. Магията на Камъка на Елфите ги свързваше — бащата и сина, и двамата чудовища, в една безплътна верига, която бе по-силна от всяка друга.
Какво става? — питаше се Уокър Бо — Какво прави магията с тях?
После не-светлината изчезна, линията от сенки се стопи, както се стопява мастило в попивателна. Светлината се върна, а връзката между Каменния крал и Паст Гринт бе изчезнала. Паст Гринт се скри от погледа и потъна обратно в земята. Дупката след него се затвори, камъкът се намести на предишното си място, сякаш нищо изобщо не се беше случвало. Дъждът изми всички следи от присъствието на чудовището, пороищата вода отвлякоха надалеч зелената отровна слуз, изпускана от тялото му.
Ул Белк обгърна отново с пръсти Черния камък на Елфите. Чертите на лицето му бяха така преобразени, че сякаш бе направен отново. Сега изглеждаше по-сташен от когато и да било, по-суров, по-нечовешки, по-свързан със скалата, която го затваряше. Прибра си Камъка на Елфите, притисна го близо до тялото си. Гласът му прокънтя.
— Видяхте ли?
Не бяха видяли нищо, дори и Куикнинг. Явно личеше удивлението в тъмните й очи. Стояха безмълвни пред Каменния крал и явно се чувстваха дребни и неуверени.
— Какво е станало с теб, Ул Белк? — попита най-сетне момичето.
През дупките в купола прокапваше дъжд и се чуваше воят на вятъра.
— Трябва да ни върнеш Черния камък на Елфите! — извика Куикнинг.
— Черният камък на Елфите принадлежи на мен!
— Шадуините ще ти го отнемат точно така, както ти си го отнел от Друидите!
Гласът на Ул Белк звучеше уморено и безразлично.
— Шадуините са едни деца; всички вие сте само деца; изобщо не се интересувам от вас; стар съм като света и още толкова ще остарея; с вас ще е свършено преди да ми мигне окото; махайте се от моя град; ако останете, ако отново дойдете при мен, ако още веднаж ме обезпокоите по някакъв начин, ще накарам Гризача да ви намери и да ви помете на минутата.
Подът под тях се разтърси и ги изхвърли към отвора в стената. Каменният крал ги бе отърсил от себе си като някакви досадни бубулечки. Уокър Бо се изправи на крака, вдигна Куикнинг и махна с ръка към Морган. Нищо нямаше да спечелят, ако останеха. Днешният ден нямаше да се доберат до Черния камък — ако това изобщо можеше да се случи някога. Ул Белк беше далеч еволюирало създание. Той беше прав; какво ли можеха да направят те, за да го убедят или да му въздействат?