Друидите на Шанара

Събуди се на сутринта и стана от хладния каменен под. Очите му започваха да свикват със слабата сива светлина. Отвъд лабиринтите от коридори и стаи, които го отделяха от външния свят, до него достигаше тихият ромон на дъжда. Куикнинг я нямаше. Разтревожен започна да я търси и най-сетне я видя пред един ред от прозорци на северната стена, загледана в дъждовната мъгла. Каменните постройки и улици проблясваха от влагата и отразяваха гротескно собствените си образи, оглеждаха се в собственото си мъртвило. Елдуист посрещаше новия ден като труп, сляп и вкочанен, простираше се чак в далечината със своите редици от сгради и улици в симетрична подредба — еднообразен, непроницаем и лишен от живот. Уокър застана до Куикнинг и усети цялата подтискаща атмосфера на града. Тя вдигна черните си очи към него. Сребристата й коса бе единствената светлинка в мрака.

— Опитах се да ти помогна с всичко, което можах, Уокър Бо — каза му тя. — Това не е ли достатъчно?

Той помълча, преди да отговори. Мястото, където бе откъснатата му ръка и всички стави на тялото му бяха вкочанени. Чувстваше се като празна черупка, в която духът му се е свил като дребно камъче. Въпреки това изпитваше странна увереност в себе си.

— Спомних си за Каризман — каза накрая той. — За неговата решимост да се освободи на всяка цена. Аз също ще се освободя. От своите страхове и съмнения. От самия себе си. От онова, в което мога да се превърна. Но това не може да стане, преди да науча тайната на Черния камък на Елфите и истината, която се крие зад сънищата, изпратени ми от сянката на Аланон.

Леката усмивка на Куикнинг го учуди.

— И аз ще се освободя — тихо каза тя. Изглежда искаше да обясни думите си, но после се обърна настрани и само каза: — Трябва да намерим Ул Белк.

Те напуснаха убежището си и излязоха навън сред дъжда. Кръстосваха смълчаните улици на Елдуист на север сред сенките и мрака, свити в своите наметала, всеки потънал в собствените си мисли.

— Елдуист прилича на земя посред зимата, която очаква запролетяване, покрита е с камък, както други части са покрити понякога със сняг. Усещаш ли търпението й? Тук са засяти семена и когато снегът се разтопи, тези семена ще поникнат.

Уокър не разбираше за какво говори тя.

— Елдуист е целият от камък, Куикнинг. Камъкът е проникнал надлъж и шир, от бряг до бряг, по целия полуостров. Тук няма семена. Нищо, което да напомня гори и поля, нито дървета, нито цветя, нито треви. Тук са само Ул Белк и чудовищата, които му служат. А освен тях ние.

— Елдуист е лъжа, — каза тя.

— Чия лъжа? — попита той.

Но тя не отвърна. Вървяха из улиците близо час, като внимателно се стремяха да минават по пешеходната пътека и се заслушваха, за да не пропуснат шума на нещо, което би могло да се движи. Всичко бе потънало в тишина и се чуваше само равномерното ромолене на дъжда. Изглежда и Паст Гринт спеше. Водата се събираше и се стичаше на малки вадички в каналите, като отмиваше праха, който вятърът беше довял. Сградите сякаш стояха на пост, като безмълвни и безчувствени стражи. Облаците и мъглата се сливаха и надвисваха, сякаш да ги погълнат, спускайки се чак до земята. Всичко започна да изчезва, първо кулите, после целите стени и накрая улиците пред тях. Уокър и Куикнинг усетиха, че нещо в света наоколо се променя, като от невидимо присъствие. Сякаш от земята изникнаха фантоми и извиха танц в тяхното развихрено въображение. Сякаш някакви очи ги стрелваха и наблюдаваха от кулите, както и иззад каменните стени. Пръски се плъзгаха по кожата им, капки дъжд, облаци мъгла, но и нещо друго. Уокър се разтвори в онова, което чувстваше. Това беше изпитан метод за сливането на Аза с външните му усещания, за да може поне донякъде да прозре същността на това, което остава невидимо. След време успя да почувства едно присъствие, мрачно, многовековно, обладаващо огромна сила. Вече можеше да чуе дишането му, и почти виждаше очите му.