Друидите на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #2
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Друидите на Шанара». Краткое содержание книги:
— Уокър — прошепна Куикнинг.
От мъглата пред тях се изправи един силует, целият обвит в наметало и покрит с качулка, каквито бяха и самите те. Уокър пристъпи напред, пред Куикнинг, и спря. Силуетът също спря. Те се гледаха безмълвно. Малко след това облаците се преместиха и промениха ъгъла на светлината, сенките се преобразиха и те чуха леко неуверен глас.
— Куикнинг?
Уокър Бо отново пристъпи напред. Беше Морган Лех.
Те се ръкуваха при срещата и Куикнинг притисна до себе си Планинеца и целуна развълнувана лицето му. Уокър ги гледаше безмълвно, като вече явно разбираше за привличането между двамата, изненадан, че Куикнинг го е допуснала. Той забеляза, как тя притвори очи, когато той я прегърна и му се стори, че разбра. Тя допускаше тези чувства, защото бяха нови за нея. Бе живяла само малкото време, откак баща й я бе създал, и дори ако бе вложил в нея човешки чувства, тя още не ги бе изпитала. Той почувства някакво съжаление към нея. Такова усилие й струваше да живее.
— Уокър — Морган се обърна към него, като с едната ръка все още прегръщаше момичето. — Търсех ви навсякъде. Мислех, че нещо се е случило с вас.
Той разказа какво ги бе сполетяло двамата с Хорнър Дийс, как бяха пропаднали в капандурата и се бяха плъзнали по наклона, и как се бяха озовали срещу самия Паст Гринт. Докато се опитваше да им разкаже всичко това, очите му светеха. Той бе успял да овладее магията на Меча на Лех, смятана за напълно загубена. Бяха се спасили с нейна помощ. Прекарали нощта в едно укритие наблизо и се опитали да потърсят другите от групата. Но сградата се бе оказала празна и нямало и следа от завръщането им. Разтревожен за Куикнинг — за всички тях, побърза да добави той — оставил Дийс да следи дали ще се върнат и тръгнал да ги търси сам.
— И Хорнър Дийс искаше да дойде, но аз не му позволих. Истината е, че той няма да може да се движи, поне докато се наложи да си тръгнем оттук.
Планинеца широко се усмихна.
— Той се е наситил на капаните на Елдуист. Мечтае си вече за бирарията от Рамплйнг Стийп.
Тогава изведнъж млъкна и замислено ги изгледа.
— А къде е Каризман?
Те трябваше да разкажат на свой ред какво се бе случило и Куикнинг го направи. Гласът й бе спокоен и някак странно утешителен, докато предаваше събитията, които бяха довели до смъртта на певеца. Въпреки това, когато свърши, на лицето на Морган Лех се четеше отчаяние и гняв.
— Той никога нищо не разбра, нали? — Планинецът едва не се задушаваше от мъка. — Той просто нищо не разбра! Все си мислеше, че неговата музика е лекарство за всичко. По дяволите!
Той се извърна встрани, за да скрие онова, което чувстваше, и прехапа устни, сякаш твърдостта му имаше вече някакво значение.
— Къде ще вървим сега? — попита накрая той. Уокър погледна към Куикнинг.
— Според нас Ул Белк се крие под купола — каза момичето вместо него. — Ние бяхме отишли да погледнем дали може да се влезе отнякъде, когато Урдите се появиха. Сега ще се върнем, за да продължим да търсим.
Морган се обърна, лицето му се беше успокоило.
— Тогава аз идвам с вас. За Хорнър ще бъде по-добре да остане, където е. Ще отидем при него през нощта.
Той ги погледна едва ли не дръзко.
— Всъщност така и трябва да бъде. Само ние тримата.
— Ела, щом искаш, Морган — каза Куикнинг и Уокър кимна безмълвно.
Те продължиха пътя си, три прогизнали от дъжда силуета, почти загубени сред мъглата и сенките. Водеше ги Уокър, като бледолик призрак сред мрака, защото Куикнинг бе отстъпила крачка назад, за да бъде с Морган. Той сви тесните си рамене, за да се предпази от вятъра, който връхлетя мигновено, и почувства, че празнотата в него щеше да го погълне. Той се опита да се бори срещу тази празнота и да потърси поне намек от магия, някаква сила, на която би могъл да разчита. Но тя му се изплъзваше като хлъзгава змия. Взря се напред през пелената на дъжда и започна да наблюдава как сенките се гонеха с бледата светлина. Призракът на съдбата му отново надвисна над него, като сянка над воден вир, като облак мъгла над някоя порта, като тъмен камък, който е станал огледален от влагата. Във всеки миг той имаше лицето на Аланон.