Друидите на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #2
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Друидите на Шанара». Краткое содержание книги:
В края на улицата пред тях се изправи мрачното туловище на купола, като черупка на спящо ракообразно същество. Тримата излязоха от пътеката и пресякоха, излизайки пред купола, като изглеждаха джуджета в сравнение с неговите размери. Уокър гледаше купола безмълвно и съзнаваше, че Морган и Куикнинг го чакаха да направи нещо. Но в същото време съзнаваше още нещо. То. Присъствието, което бе усетил преди, се върна отново. Тук по-силно, по-отчетливо, по-ясно осезаемо. И наблюдаващо. Мълчаливо наблюдаващо. Уокър не се и помръдна. Имаше чувството, че отвсякъде беше наблюдаван, че нямаше къде да избяга, без да бъде видян. Каменният град приличаше на ръка, която го държеше в дланите си и можеше всеки момент да се свие, за да го смачка. Присъствието искаше да му внуши именно това. То искаше да го накара да разбере, колко е незначителен, колко напразно е неговото търсене, колко безсмислен е неговият живот. То сякаш искаше да го смаже, връхлиташе го като мъглата и дъжда. Върви си! — чуваше го той да мълви. — Върви си, докато още можеш.
Но той не си тръгна. Не отстъпи дори крачка назад. Беше се сблъскал с твърде много заплахи през своя живот, с твърде много зли същества, които кръстосваха земята, за да разбира, кога просто е поставен на изпитание. Не му трябваше много усилие. Заплахата предизвика у него обратия ефект. Сякаш му се казваше: Не си тръгвай, само помни, че си бил предупреден.
Уокър Бо пристъпи напред към един от най-широките каменни блокове. Ето че смъртта вече го докосваше, като дъждовна капка, носена от вятъра. Странно беше, но той усети присъствието на Коглин до него, духът на стареца сякаш бе възкръснал от пепелта на Хартстоун да види как неговият ученик практикува уменията, на които го е научил, да прецени дали беше достатъчно добър. Ти никога няма да се освободиш от магията си, сякаш го чуваше да казва. Той се загледа в продънената изтрита повърхност на стената и наблюдаваше как дъждовните капки се стичат на ивици надолу — сребристи вадички, които проблясваха като косите на Куикнинг. Той отново се съсредоточи, за да извика своята магията и този път здраво се вкопчи в нея. Извлече силата й и се обгради с нея като с ризница. Вмъкна се в нея, сякаш за да бъде равностоен на каменната черупка, която стоеше насреща му. След това протегна ръка и натисна стената с пръсти.
Усети как магията се надигна в него, потече гореща като огън, премина от гърдите в ръцете до върха на пръстите му…
Каменната стена пред него се разтърси и се отдръпна, както човешката плът се свива от огън. Чу се продължителен, силен трясък като от два търкащи се камъка и след това стенание, сякаш нещо живо е било притиснато между тях. Куикнинг се сви като подплашена птица, сребристата й коса се стелеше назад, очите й блестяха необичайно живи. Морган Лех издърпа камата си от ремъка на кръста с необичайно бързо движение.
Стената пред тях се отвори — не както се отвари врата, или се вдига капак, а както се разкъсва завеса. Отвори се като раззината уста, готова да ги погълне. Повдигна се на десетина метра височина и се закова неподвижна. Каменните ръбове бяха гладки сякаш това е врата, която винаги е била тук.
Ето го пътят, помисли си Уокър Бо. Точно това, което търсеха.
Куикнинг и Морган Лех бяха застанали до него в очакване какво ще се случи. Той не погледна към никой от тях. Не отделяше очи от отвора пред себе си, пред неговия мрак, пред морето непроницаеми сенки. Напрегнато наблюдаваше и се вслушваше, но нищо не се появи.
Въпреки това, той знаеше какво го чака.
Спомни си как Каризман пееше. Направо влез, каза Паякът на Мухата.
Придружен от момичето и Планинеца, Уокър Бо влезе.
XXV
Сенките го обгърнаха почти веднага, цели слоеве мрак пристъпиха срещу него и напълно закриха всичко от погледа му. Уокър забави крачка, очаквайки очите им да се приспособят, заслушан в глухото ехо на стъпките им в тишината. След това единственият звук, който остана, беше дишането им. Зад тях бледата сива дневна светлина се проточваше като тънка нишка, свързваща ги с външния свят, и само миг след това и тя бе прекъсната. Те бяха обгърнати единствено от камъка и отвора зад тях изчезна. Никой не се и помръдна, за да попречи на това. Всъщност, всички го бяха очаквали. Стояха заедно в настъпилата тишина, всеки чувстваше успокояващото присъствие на другите, и напрягаше слух, за да чуе нечие друго движение. Всеки се надяваше да може да вижда поне малко. Бяха погълнати от непроницаема празнота. Вътрешността на купола приличаше на чудовищна гробница, в която нищо живо не бе стъпвало от векове наред. Въздухът беше застоял и тягостен, никаква миризма не можеше да се различи и беше толкова студено, че студът ги прониза до мозъка на костите им. Целите се разтрепераха. Дори и в този непроницаем мрак Уокър Бо имаше чувството, че вижда как дим излиза от ноздрите му.