Друидите на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #2
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Друидите на Шанара». Краткое содержание книги:
Куикнинг гледаше без да бъде съвсем убедена.
— Ти ще бъдеш пометен! — извика към него тя, вече на улицата. Цялата трепереше. — Помни ми думите, Ул Белк!
Грубото лице бе се превърнало отново в сянка, огромните рамене се бяха свили, замислената поза бе възстановена. Не получиха отговор.
Застанали навън в дъжда, те видяха как стената отново се затваря, заличавайки следите от дупката, сякаш никога не беше се отваряла. Само след мигове куполът се бе превърнал отново в непробиваема черупка.
Морган се премести и сложи ръка на раменете на Куикнинг. Момичето сякаш не го усети, сякаш самото то бе от камък. Планинецът се наведе до нея и започна да й шепти.
Уокър Бо се отдръпна по-надалея. Когато остана сам, обърна се още веднаж към убежището на Ул Белк. Целият гореше като в огън и в същото време се чувстваше отстранен. Беше едновременно и тук, и не. Осъзна, че вече не се познаваше. Превърнал се бе за самия себе си в енигма, която не можеше да разреши. Мислите му се затягаха в него като въже. Каменния крал беше враг, който той не можеше да победи. Той не беше просто господар на града. Той беше самият град. Ул Белк се бе слял с Елдуист. Той беше и самия свят, а никой не можеше да промени цял един свят. Нито Аланон, нито Коглин, нито всички Друиди, взети заедно.
Дъждът се стичаше по лицето му. Никой.
И все пак той знаеше вече, че ще опита.
XXVI
Пи Ел на два пъти променяше намеренията си, докато най-сетне взе решение. Когато притъмня, той преодоля колебанията си, промъкна се по улицата и влезе във входа на онази сграда, където се криеха другите от групата, оставяйки колебанията си на страна. Дъждът се стичаше по дрехите му и оставяше следи по стълбището, откъдето минаваше. На площадката спря и се заслуша. Сигурно онези още търсеха навън. Всъщност нямаше значение дали са тук или не. Рано или късно щяха да се върнат. Той можеше да почака.
Мина през коридора, без да се опитва да скрие следите си и влезе в стаята, където обикновено се криеха. На пръв поглед стаята му се стори празна, но инстинктът веднага му подсказа, че някой го наблюдава и след десетина крачки той спря. Навсякъде кръстосваха сенки и се гушеха като изгубени деца, подгонени от лошото време. Ромонът на дъжда отекваше равномерно в тишината, докато Пи Ел чакаше.
Тогава се появи Хорнър Дийс. Плъзна се безшумно през сенките на вратата с лекота и грация, която съвсем не отговаряше на тромавата му фигура. Целият беше изподраскан, а дрехите му прокъсани. Имаше вид на човек, нападнат от животно. Той втренчи в Пи Ел сивия си поглед, груб и подозрителен както винаги, като стара мечка, която е срещнала отколешен враг.
— Винаги си ме изненадвал — каза Пи Ел и беше искрен. Все още не можеше да разбере напълно стареца.
Дийс спря на известно разстояние.
— Мислех, че няма да се видим повече — каза грубо той.
— Така ли? — стрелна го Пи Ел с обезкуражаваща усмивка и предоси стаята, за да отиде до една купчина плодове, оставени да съхнат в някаква подръчна панера. Взе си един и си отгриза. Беше горчив, но можеше да се яде.
— Къде са другите?
— Някъде наоколо. Какво те интересува?
Пи Ел отърси мокрото си наметало и седна.
— Не ме интересува. Какво е станало с тебе?
— Паднах в една дупка. А сега ти кажи какво искаш.
Усмивката на Пи Ел замръзна на устните му.
— Известна помощ.
Не можеше да се каже дали Хорнър Дийс беше изненадан или не. Той се опита да не дава израз на чувствата си, но не успя съвсем. Приведе се няколко сантиметра, сякаш се опитваше да отбие атака. Известно време безмълвно наблюдава Пи Ел, после тръсна глава.
— Добре те познавам, Пи Ел — тихо каза той. — Помня те от времето, когато едва започваше. Тогава работех за Федерацията, бях Преследвач и те познавам оттогава. Ример Дал кроеше планове и за мене, но аз реших да не приема. Виждал съм те веднаж или два пъти, когато идваше и си отиваше, чувал съм слуховете за тебе — той помълча. — Искам да знаеш това.
Пи Ел си изяде плода и хвърли костилката встрани. Нямаше и представа какво да мисли за това неочаквано признание. Предполагаше, че всъщност няма значение. Сега поне знаеше със сигурност защо Дийс го тревожи толкова.
— Не те помня. Но това няма значение, — острото му продълговато лице се отдръпна от светлината. — Важното е, че се разбираме. Ример Дал не си беше направил добре плановете по отношение на мене. Аз върша само това, което искам. Така е било винаги.
Дийс наведе грубоватото си лице:
— Ти убиваш хора.
Пи Ел сви рамене.
— Понякога. Това плаши ли те?
Другият поклати глава.
— От тебе не ме е страх.
— Добре тогава, ако сме приключили с тази тема, да минем на другата. Имам нужда от помощ. Могна ли да те помоля?