Кладенецът на възнесението
- Автор: Сандърсън Брандън
- Серия: Mistborn #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-146-7
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кладенецът на възнесението». Краткое содержание книги:
— Пак обясняваш нещата през погледа на кандра.
ОреСюр повдигна вежди, сякаш казваше: „Какво друго очакваш?“ Тя се усмихна — наложи се да сдържи кикота си, като видя изражението му.
— Хайде. Да се връщаме в двореца.
— Чудесно — възкликна ОреСюр. — Месото, което оставих, трябва вече да се е вмирисало.
— Освен ако прислугата не го е изхвърлила.
ОреСюр се намръщи.
— Мислех, че сте ги предупредила.
— И какво да им кажа? Моля ви, не изхвърляйте това развалено месо — кучето ми обича да го яде вмирисано.
— Защо не? — попита ОреСюр. — Кучетата обичат леко развалено месо, нали?
— Честно казано, не зная.
— Отлежалото месо е много вкусно.
— Одеве каза развалено.
— Отлежало — повтори ОреСюр. Тя се наведе, вдигна го и се спусна с него надолу. Покривът на Цитаделата Хастинг бе поне на сто стъпки над земята — твърде високо, за да може ОреСюр да скочи, и единственият път бе през вътрешността на изоставената крепост. Това бе най-бързият начин да слязат.
— Месото е като сиренето или виното — продължи ОреСюр. — По-вкусно е, когато отлежи.
„Сигурно това е един от страничните ефекти, когато имаш връзка с мършояди“ — помисли си Вин. Застана на ръба на стената и пусна няколко монети. Но докато се готвеше да скочи — все още прегърнала тежкия ОреСюр, — се поколеба, Обърна се за последен път и погледна към армията на Страф. Вече се виждаше съвсем ясно — слънцето се бе издигнало над хоризонта. Няколко най-упорити повлекла мъгла бяха останали във въздуха, сякаш се опитваха да се опълчат на светилото, да продължават да се стелят над града, да засенчват светлината… „В името на лорд Владетеля!“ — помисли Вин, споходена от внезапно прозрение. Беше се измъчвала с този проблем толкова дълго, че бе започнала да се отчайва. А сега, когато почти го бе забравила, отговорът дойде от само себе си. Сякаш подсъзнанието й бе продължило да работи над него.
— Господарке? — попита ОреСюр. — Какво стана?
Вин тръсна глава.
— Мисля, че току-що разбрах какво представлява Дълбината.
30.
Но трябва да продължа до най-малката подробност. Нямам много място. Другите Светоносци навярно са смятали, че проявяват смирение, когато дойдоха при мен, за да признаят, че грешат. Но дори тогава продължавах да се съмнявам във взетото от мен решение.
Всъщност, оказа се, че съм бил твърде горделив.
Записвам всичко — четеше Сейзед, — като го гравирам на метална плоча, защото се боя. Боя се за себе си — да, признавам, че съм само човек. Ако Аленди се върне от Кладенеца на Възнесението, сигурен съм, че първата му цел ще е да ме убие. Той не е зъл човек, но е безпощаден. Навярно заради всичко, което е преживял.
Страхувам се също, че всичко, което се случи — и най-вече историята ми, — ще бъде забравено. Страхувам се от света, който идва. Страхувам се, че плановете ми ще се провалят.
Страхувам се от орис, по-лоша дори от Дълбината.
Всичко се върти около нещастния Аленди. Мъчно ми е за него и за нещата, които е трябвало да изтърпи. За това, в което бе принуден да се превърне.
Но позволете ми да започна от началото. За първи път се срещнах с Аленди в Кхлениум. По онова време той беше млад момък и все още не беше променен от десетилетието, през което щеше да води армии.
Високият ръст на Аленди ми направи впечатление още при първата ни среща — един човек, който се извисяваше над останалите, човек, който — въпреки младежката си възраст и скромните си дрехи — заслужаваше уважение.
Странно, но тъкмо простодушието на Аленди бе първото, което ме подтикна да се сприятеля с него. Наех го за помощник през първия месец от пребиваването му в големия град.
Трябваше да изминат няколко години, преди да се убедя, че Аленди е Героят на времето.
Героят на времето: същият, когото наричат Рабзийн в Кхлениум. Анамнезорът.
Спасителят.
Когато най-сетне осъзнах това — когато най-сетне свързах всички знаци за Очакването на Аленди, — ме обзе огромно вълнение. Но когато обявих моето откритие пред другите Светоносци, бях посрещнат с презрение.
О, как съжалявам, че не ги послушах.
И все пак тези, които ме познават, ще си дадат сметка, че няма шанс да се откажа толкова лесно. Открия ли нещо, което ме интересува, ставам неотклонен. Аз открих, че Аленди е Героят на времето, и смятах да го докажа. А трябваше да се смиря пред желанието на другите: не биваше да настоявам да пътувам с Аленди, за да съм свидетел на странстванията му.
Неизбежно беше Аленди да разбере за какъв го смятам.
Да, той беше човекът, който след това подхранваше слуховете. Никога не бих могъл да направя това, което направи той: да убеди света, че наистина той е Героят. Не зная дали той самият го вярваше, но накара другите да мислят, че е избраникът.