Кладенецът на възнесението

Вин погледна овчарката на бледата светлина. Имаше нещо, което искаше да й каже, и сега моментът изглеждаше подходящ.

— ОреСюр, ако желаеш, можеш да смениш това тяло.

Овчарката надигна глава.

— Нали в двореца намерихме друг скелет — продължи тя — Използвай го, ако ти е омръзнало да си куче.

— Не мога — отвърна ОреСюр. — Това не е цялото тяло — няма да познавам правилната подредба на мускулите и органите, нито личността на човека.

— Е, тогава можем да ти намерим някой престъпник.

— Мислех, че това тяло ви харесва.

— Да, харесва ми — потвърди Вин. — Но не ми се ще да оставаш в тяло, което те прави нещастен.

ОреСюр изсумтя.

— Дали съм щастлив, или не, няма значение.

— За мен има. Можем да…

— Господарке — прекъсна я ОреСюр.

— Да?

— Ще запазя това тяло. Свикнах с него. Много е трудно да се сменя често обвивката.

Вин се поколеба, после каза:

— Добре.

— Макар че, като става въпрос за тела, господарке, ще се прибираме ли в двореца? Не всички от нас имат издръжливостта на Мъглородни — някои имат нужда и от сън и храна.

„Напоследък се оплаква доста повече“ — отбеляза Вин, Всъщност намираше това за положителен признак — ОреСюр започваше да привиква с нея. Поне достатъчно, за да й признае, когато смята, че тя се държи глупаво.

„Защо ли се безпокоя толкова много от Зейн?“ помисли Вин и извърна поглед на север. Мъглата все още не се бе разсеяла напълно и тя с мъка различи лагера на Страф. Бащата на Елънд продължаваше да държи северния канал и портата. Чакаше като паяк, разпънал паяжината си.

„Елънд — помисли тя. — За него трябва да мисля сега“. Опитите му да отхвърли решението на Събора или да ги принуди да обсъжда въпроса отново се биха провалили. Елънд упорито се придържаше към закона и бе отказал да и използва други начини. Все още се надяваше, че ще успее да убеди Събора да го избере за крал — или поне да не гласува за друг на неговото място.

По тази причина продължаваше да пише речи и обсъждаше всевъзможни планове с Бриз и Доксон. За Вин му оставаше все по-малко време — и така трябваше. Точно сега тя можеше само да му пречи. Нямаше с какао да му помогне.

„Неговият свят са документите, книгите, законите философиите — помисли тя. — Той язди словата на теориите си, както аз яздя мъглите. Винаги съм се страхувала, че не може да ме разбере… но аз мога ли да го разбера?“

ОреСюр се изправи, протегна се, после опря лапи на стената, надигна се и погледна на север, накъдето гледаше и Вин.

— Понякога ми се ще Елънд да не беше толкова… благороден — каза тя. — Точно сега градът няма нужда от това.

— Той направи каквото трябваше, господарке.

— Така ли смяташ?

— Разбира се. Той сключи договор. Негов дълг е да спазва този договор, независимо от обстоятелствата. Трябва да служи на господаря си — в този случай на града — дори ако господарят направи с него нещо много лошо.