Заслепяващият нож
- Автор: Уикс Брент
- Серия: Lightbringer #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-517-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Заслепяващият нож». Краткое содержание книги:
Мислил е, че му остават пет години, а вече разполага с по-малко от една. С петдесет хиляди бежанци, незаконен син и бивша годеница, която може би е научила най-мрачната му тайна, Гавин се натъква на проблеми от всички страни. Цялата магия на света е подивяла и заплашва да унищожи Седемте сатрапии. Най-лошото от всичко е, че старите богове се прераждат и армията им от цветни бесове е неудържима. Единственото спасение може би е брат му, чиято свобода и живот Гавин е ограбил преди шестнайсет години.
— Не. Абсолютно не. Не са довършени, а когато бъдат, животът ми ще е в по-голяма опасност от обикновено. Ще поема този риск, когато му дойде времето, но още не.
— Някой ще иска да те убие заради карти, които са верни, които трябва да са верни?
— Особено за такива неща, Кип. Ако можех просто да съчинявам каквото си искам, тогава, е, коя съм аз? — Натъпка щипка тютюн в лулата. Изглеждаше ужасно черен. — Някаква старица. Никоя. Истината дава сила. Светлината разкрива…
Лумналият от лулата ѝ пращящ пламък я прекъсна — подскочи чак до тавана. Тя изрева проклятие и изтърва лулата, която бе заредила с черната прах. Започна да тъпче с крака пламъците, които запълзяха да подпалят цялата смет из стаята, но скоро барутът догоря.
— Проклятие, втори път тая седмица.
Кип се беше опулил.
— Ти… в опасност ли си? — попита той.
— Разбира се, че съм. Но съм много трудна за намиране. И съм много добре защитена.
— Намерих те без проблем.
— Защото исках да ме намериш, малки Гайл. Освен това не си ли видял хората ми?
— Мм… — Кип си беше помислил, че го наблюдават.
— Черни дрехи, знак със сребърен щит? Е, добре, значи може би струват почти толкова, колкото им плащам. — Янус грабна друга лула от стената и я натъпка с тютюн. — Та докъде бяхме… о, все едно, да се качим горе. — Кип я последва, докато тя продължаваше да говори: — Обаче има едно условие.
— Знаех си!
— Няма да ти позволя да вземеш карта, докато не я преживееш.
— Да я преживея ли?
— Да преживееш спомена в картата. Както преди. Ако я загубиш, не искам спомените да се загубят.
— Какво би казала, мм, вместо да взимам оригиналните ти карти, дето струват цяло състояние, какво ще кажеш да взема копия? Знаеш, като тия, с които обикновено играят хората. Обикновените хора искам да кажа.
Янус Бориг се почеса по носа с дръжката на новата лула.
— Това е… това е най-разумната идея, която съм чувала от много време. Също така ще ми позволи да сложа на картата белезите на слепеца, с което ще е много по-вероятно лорд Гайл да ти позволи да ги използваш. Кип, ти си гениален.
Гениален? Тя дори не беше и помисляла да използва евтини карти. Янус Бориг беше толкова умна, че беше чудо, че можеше да се облече сутрин. Това, че се беше сетил за най-нормалното нещо, не беше доказателство, че е умен. Беше обратното.
— Страхотно — каза тя въодушевено. — Е, хайде да ти направим колода.
53.
Пак в същото. Имаше нещо важно в това. Трябваше да намери подходящия момент. Нямаше представа какво прави, но трябваше да го научи. Тап, тап, тап, тап, тап.
Капитан Бършвард е малко притеснен тази сутрин. Може би е свързано с това, че убихме двама от хората му и със скорошния му опит да се измъкне с хубавата си галера, чудесните си гребци, богатия си товар и жалкото си „аз“.
— Капитан Топчията ще те попита още веднъж, капитан Бърст Варт6 — казвам. — Трябва ми ключът за онази верига. — Мръщя се. — Предполагам, че това не беше въпрос, нали? Но беше.
Капитанът, брат му и двама офицери седят с вързани отзад ръце на планшира. Двете им оръдия са закрепени на него. Само допреди двайсет години всички кораби бяха така, докато на някой гений не му дойде идеята да направи оръдейни амбразури. Само за две десетилетия идеята се разпространи из цялото Лазурно море… но може би не извън него. Оръдията, закрепени на планшира, са по-неточни в посока отляво надясно и, разбира се, не могат да стрелят ниско — корабите трябва да са на разстояние.
Капитанът изглежда гневен, брат му е пребледнял, въпреки че лицето му е червендалесто, двамата с тях са изплашени.
Те са ангарци, от отвъд Портите на Вечния мрак. Едри грубовати мъже, носят русите си коси дълги и сплетени. Водят родословието си по майчина линия. Неудачници. Странни варварски обичаи и странно гъсто питие, правено с мед, но големи моряци. Заслужават уважение за това, че могат да гърмят през Портите на Вечния мрак.
Едно от нещата, което капитан Топчията не е правил. Все още.
— Къде е ключът на веригата? — питам, учтиво така. На пръст разстояние от лицето му.
Ключът е за робските вериги на галерата, под палубата. Не за да ги освободим или някоя такава глупост, а защото греблата са заключени. Необичайно е, иначе щях да съм подготвен за това.
Разбира се, че е само една верига. Можем да го преодолеем. Имаме сечива. Имаме барут. Мога да направя съвършен заряд за около три минути и най-вероятно няма да причиня пожар на кораба или да убия някого. Но с ключ е по-бързо.
6
Гръмка пръдня. — Б.пр.