Заслепяващият нож
- Автор: Уикс Брент
- Серия: Lightbringer #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-517-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Заслепяващият нож». Краткое содержание книги:
Мислил е, че му остават пет години, а вече разполага с по-малко от една. С петдесет хиляди бежанци, незаконен син и бивша годеница, която може би е научила най-мрачната му тайна, Гавин се натъква на проблеми от всички страни. Цялата магия на света е подивяла и заплашва да унищожи Седемте сатрапии. Най-лошото от всичко е, че старите богове се прераждат и армията им от цветни бесове е неудържима. Единственото спасение може би е брат му, чиято свобода и живот Гавин е ограбил преди шестнайсет години.
Всички имаха искания към Призмата, и те бяха твърде много. Кип беше добро момче, но не беше син на Гавин. Можеше да заяви на целия свят, че е. Можеше да понесе срама, че е баща на копеле. Можеше дори да се изправи срещу баща си заради това. Но има разлика между един благороден жест и ежедневно благоприличие.
Да добави Кип към списъка проблеми, които го чакаха, щом се върнеше в Хромария. Проблеми, които отчаяно искаше да разреши, но беше с вързани ръце, докато не намереше синята напаст.
На следващата сутрин Карис го поздрави все едно не се беше случило нищо и той постъпи по същия начин. Нищо не можеше да направи за Кип, нито за каквото и да било друго, докато не намереше напастта.
Тъй че спираше всеки път, щом видеше кораби в открито море, преобразяваше плъзгуна в плоскодънна лодка и гребеше до тях, задаваше въпросите си и отклоняваше техните, и продължаваше да търси. Проблемите другаде сигурно се увеличаваха. Ако го нямаше твърде дълго, Хромарият щеше да го обяви за мъртъв въпреки писмата, които изпращаше с корабните капитани и ответните писма от Хромария, които той пренебрегваше. Но не можеше да изостави търсенето си. Твърде много мразеше сините. Това също беше част от петте му цели — да унищожи всички бесове. Дължеше го на Севастиан. Нищо нямаше да го спре. Дори самият Хромарий.
Взимаше Карис със себе си почти всеки ден, отчасти защото тя нямаше да му позволи да я остави и отчасти защото се надяваше, че тя ще усети синьото. Третото око беше подхвърлила, че всеки в близост до една напаст ще бъде засегнат, но притеглящите — най-силно. Планът на Гавин беше да я намери с помощта на Карис, а след това да се върне на другия ден без нея, за да я унищожи. Карис щеше да му се ядоса, разбира се, но не го интересуваше.
А дните отминаваха и отминаваха, и отминаваха. Минаха два месеца. Три.
52.
— Мога да ти ги дам — каза Янус Бориг.
Трябваше да има някаква уловка, разбира се. Никой нямаше да му даде нещо, което му трябва толкова отчаяно. Черните карти трябваше да са безценни.
— Но ще ми струва нещо — рече той. Старицата затвори вратата след него и намести многобройните лостове и ключалки.
— Не — отвърна тя. — Безплатен дар. Който, като си помислиш, е доста щедър, нали?
— Но… — почна той.
Тя почука гърдите му с дръжката на дългата си лула.
— Но знаеш ли какво е да обикаляш насам-натам с цяло богатство в джоба си? Да вървиш по някоя уличка и да знаеш, че би могъл да си купиш цяла къща и дюкян с това, което е в джоба ти? Ужасяващо е. Само една от тези карти струва толкова, Кип. Ако ти дам колода, ще носиш повече, отколкото би могъл да спечелиш през целия си живот. А богатството не е просто парично. Ще носиш история. История, която би могъл да изпуснеш в някоя локва и напълно да я съсипеш, или съвсем буквално да бъде открадната и загубена завинаги. Имаш ли представа колко плашещо е това?
Кип си мислеше за кинжала, който можеше все още да е или да не е в скрина в спалното. Преглътна.
— Това е нещо, което ме човърка напоследък — каза той. — Твоят дом тука. Не ме разбирай погрешно, хубав е и всичко, но… но е тук. Не е там, където бих очаквал да намеря съкровища. — Което можеше и да е нарочно, осъзна той.
— Двамата с мъжа ми я построихме тази къща. Преди петдесет и повече години. Харесва ми тук. — Жената сви рамене. — Знам, че не изглежда безопасно място за криене каквото имам тук, но е по-сигурно, отколкото си мислиш. Похарчила съм цяло състояние, за да го направя сигурно. Призмата и целият Спектър не биха могли да дойдат и да вземат нещо, което не искам да им дам. — Тя се ухили. — Тъй. Тъй. Докъде бяхме… аха. Черните карти. Въпросът е, искаш ли черните карти, защото са забранени, или просто ги искаш, за да надвиеш Андрос Гайл?
Кип се намръщи. Имаше усещането, че отговорът му е неправилен, но отвърна:
— Просто искам да победя Андрос Гайл.
— В такъв случай не ти трябва пълна колода черни карти.
Заопипва на тезгяха за гърненце с още тютюн.
— Не ми ли трябва?
— Черните карти не са забранени, защото от тях стават добри игрални карти, Кип. Забранени са, защото разказват истории, които Хромарият не иска да се разказват. Точно както когато пусна в обращение новите карти — първите нови карти от много, много години — те няма да са популярни сред тези, които изобразяват.
— Мога ли да използвам новите карти? — Това щеше да е един начин наистина да обърка Андрос Гайл.