Малко след залеза
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Малко след залеза». Краткое содержание книги:
Вероятно като пламенни почитатели на Стивън Кинг вече сте прочели всички (или почти всички) негови романи и знаете, че си струва труда. След като прелистите последната страница на „Малко след залеза“, ще знаете още нещо — че Кинг си остава и некоронованият крал на разказа. С всяка следваща дума, с всеки следващ ред започваме да се чувстваме като мушици, впримчени в паяжината на повествованието, което обаче ни доставя безмерно удоволствие. За Кинг границата между живота и смъртта много често е мъглява, а онова, което поддържа целостта на крехката действителност, всеки момент може да рухне. Оттук и умението му да ни държи в напрежение и да не ни оставя да заспим, докато не прочетем и последната дума. Сама по себе си всяка история е шедьовър, поразяващ не само със сюжета, но и с усещането за съпричастност към героите — обикновени хора, попаднали в необикновени ситуации.
Миговете след залеза или след настъпването на здрача (ако повече ви харесва) са магически — тогава всичко добива други измерения, тогава въображението протяга пръсти към сенките, размиващи се в мрака, и рисува невъобразими сцени. Тогава пристъпвате в света на Стивън Кинг — вълшебен, неповторим и привличащ като магнит.
8.
Дъждът се усилваше и вече се лееше като из ведро. Без дори да се замисля, Монет намали скоростта до седемдесет и пет километра в час, докато другите превозни средства го задминаваха едно след друго, вдигайки водни завеси. Да го задминават. Той си имаше дълга и необременена от катастрофи кариера, в която предлагаше на хората най-невероятните есенни промоции (да не споменаваме най-невероятните пролетни промоции и специалните каталози с летни промоции, които изобилстваха от готварски книги, наръчници за диети и имитации на „Хари Потър“) и не искаше да я прекратява предсрочно.
Вдясно от него стопаджията се размърда.
— Буден ли си, приятелю? — попита Монет. Въпросът му беше безсмислен, но пък напълно естествен.
Спътникът му издаде звук с онази част на тялото си, която определено не беше няма: „пръъъц“. Дискретно, възпитано и — най-важното — без никакъв мирис.
— Смятам това за „да“ — усмихна се търговският пътник и отново се съсредоточи над пътя. — Докъде бях стигнал?
До бельото, ето докъде. Все още беше пред очите му. Наблъскано в дрешника като тийнейджърски мокър сън. После признанието за незаконното присвояване на средства — онази потресаваща сума. След като бе обмислил вероятността Барб да го лъже поради някаква идиотска причина (не че ситуацията не беше достатъчно идиотска), той я бе попитал колко е останало. Тогава тя му беше отговорила — с онзи спокоен и леко отнесен тон, който го влудяваше, — че не е останало нищо, ала предполагала, че можела да възстанови някаква част. Поне за известно време.
— Те обаче съвсем скоро ще разберат — беше пояснила Барб. — Ако зависех само от стария тъпчо Вик, можех вечно да я карам по този начин, но миналата седмица в офиса цъфнаха щатските ревизори. Зададоха твърде много въпроси и взеха копия на редица документи. Така че истината скоро ще лъсне.
— Попитах я как е могла да изхарчи над сто хиляди долара за гащички и жартиери — сподели Монет пред безмълвния си компаньон. — Не бях ядосан — поне тогава, понеже сигурно съм бил твърде шокиран — и се интересувах от чисто любопитство. При което тя ми отговори — без следа от срам или оправдание в гласа си, сякаш всичко се случваше насън: „Ами, започнахме да играем на лотария. Сигурно сме се надявали, че така ще съумеем да оправим нещата.“
Монет млъкна и се загледа в чистачките, които сновяха по предното стъкло. За миг се изкуши от идеята да завърти волана надясно и да се вреже в някоя от масивните бетонни колони на надлеза, ала после я прогони от съзнанието си. Впоследствие щеше да каже на свещеника, че си е припомнил позабравеното от детските години негативно отношение на църквата към самоубийството, ала по-скоро му се искаше да чуе албума на Джош Ритър поне още веднъж, преди да умре.
Освен това вече не беше сам.
Затова вместо да извърши самоубийство — и убийство на спътника си — той мина под надлеза със същата умерена скорост от седемдесет и пет километра в час (за около две секунди предното стъкло бе незасегнато от дъжда, след което на чистачките отново им се струпа работа) и продължи с разказа си.
— Навярно са изкупили повече лотарийни билети от всеки друг в историята. — Той се замисли за момент, после поклати глава. — Макар че… едва ли. Но със сигурност са купили поне десет хиляди билета. Барб ми призна, че миналия ноември — почти целия месец бях в Ню Хемпшир и Масачузетс, а имахме и конференция по продажбите в Делауер — са купили над две хиляди. „Пауърбол“, „Мегабъкс“, „Пейчек“, „Пик 3“, „Пик 4“, „Трипъл Плей“ — играли са на всичко. В началото сами избирали кои числа да заградят, ала после осъзнали, че така само губят време, и преминали към „И-Зи Пик“ — системата за бърз избор.
Търговският пътник посочи бялата пластмасова кутия, залепена от вътрешната страна на предното стъкло, точно под ръба на огледалото за обратно виждане.
— Всички тези джаджи забързаха неимоверно света. На някои това им се вижда хубаво, но аз се съмнявам. Тя ми каза: „Избрахме «И-Зи Пик», защото хората, които чакаха на опашка зад нас, се изнервяха, докато решим кои числа да отбележим, особено когато джакпотът надхвърляше сто милиона.“ Добави и че понякога тя и Яндовски се разделяли и обикаляли различни магазини, където се продавали лотарийни билети. Случвало се да минат през двайсет-трийсет магазина на вечер. Естествено, там, където ходели да танцуват, също се продавали билети. „Първия път, когато Боб игра, спечелихме пет хиляди долара на «Пик 3» — каза ми Барб и добави: — Беше толкова романтично!“