Убийството на султана

– И аз не можах да реша… – скрих същинските си мисли. – Познавам фанатичната пристрастност към историята на Четин. Да, наистина е гневлив, нервен и понякога открито агресивен… Но това не стига да го обвиним в убийство.

През погледа му пробягна сянка.

– Всъщност има още нещо.

Колко много криеше от мен. Видял, че го гледам любопитно, започна да разказва:

– Вечерта, когато е била убита Нюзхет… Спомняш ли си, че говорихме по телефона… Още не знаехме за случилото се. Бях започнал да се тревожа. Потърсих Четин, за да го изпратя при

Нюзхет. Щеше да участва в някакъв семинар на „Таксим“. Телефонът му не отговаряше. А семинарът вероятно беше свършил отдавна. Дали пък не се е прибрал, помислих и позвъних на домашния, но отново никакъв отговор. Многократно звънях вечерта, никой не вдигна. На другия ден го попитах къде е бил, вкъщи отговори. Като казах, че съм го търсил и на домашния, рече, че сигурно е изключил звука. Не съм сигурен, но ми се стори, че лъже.

– Тоест опитал се е да скрие къде е бил по време на убийството?

– Възможно е, не зная… Може и да не е… Нали нямаме достатъчно доказателства да го обвиним, само подозрения… При това положение би било жестоко да го предадем на полицията.

Не, драги ми, не можех да допусна Четин така лесно да ни се изплъзне.

– И все пак главният комисар трябва да бъде информиран.

Изразът му стана напрегнат.

– Да, професоре, няма отърване от това… – натъртих. – Всичката информация по случая е у Невзат. Може би онова, което ще разкажем за Четин, ще попълни някоя празнота и картинката ще се изясни. Дори Четин да не е убиец, информацията ще ни доближи до истинския виновник.

– Знам ли… – отново взе да усуква. – Не зная, Мющак… Полицаите са безкомпромисни. Да не погубваме децата напразно…

– Децата… Сиреч мислите, че Четин не е сам в това?

Намръщи се. Сигурно му беше трудно да обвини студентите си.

– А не е ли тъй? Малко трудно е за сам човек. Естествено, ако е той…

Вече не играеше, но защо излъга за темата на спора? След като открито заяви, че Четин може да е убиец, кого се опитваше да предпази? И какво криеше?

– Не разсъждавате правилно, професоре – притиснах го. – Накрая Невзат ще разреши загадката. Трябва да му кажем.

Ако тези младежи са убийци, значи, те са нападнали и Акън. И когато разберат, че е жив, ще опитат отново. Ако е само Акън, както и да е, но може да стигнат до мен, че и до вас…

Ето това изобщо не беше му хрумвало. Или поне не мислеше, че може да го сполети. Разтресе се като от удар.

– До мен ли?

Не можех да пропусна случая.

– До вас… Не го ли схващате? Разказаното дотук ви превръща в много важен свидетел. Четин се е заканил пред вас да убие Нюзхет… И ще трябва да го повторите в съда.

Изтръпна, не знам дали от вероятността да бъде свидетел в опасност или от необходимостта да повтори думите в съда, но страхът за миг превърна Тахир Хакъ в дребен човечец. В човек със сломена воля, смазано самочувствие, готов да изпълни дословно думите ми… Но нали казват, че външният вид лъже.