Неподражаемият Джийвс

Начинът, по който неотразимо привличах сестрата и брата Хеминг, искрено ме слисваше. Родната ми майка не би се задържала в моята компания повече от крайно наложителното. Бих казал дори, без излишна скромност, че за повечето си познати съм едно безподобно магаре. А ето, че братът и сестрата изпитваха ненаситно жадуване по мен. Не бяха щастливи и на крачка от моя милост. Не можех да мръдна, по дяволите, без някой от двамата да се вкопчи пиявично в полите ми. Стигна се дотам, че почти спрях да излизам от стаята си. Добре че ми дадоха едно много приятно апартаментче на третия етаж с изглед към крайбрежната улица.

Една вечер се бях спотаил в стаята и за пръв път през този ден си поемах глътка волен въздух. Госпожица Хеминг ми се беше увесила на врата още от обяд, а леля Агата само това чакаше, за да ни натири навън да се разхождаме. А сега, като гледах как нагиздени люде блажено пъплят по булеварда долу, на път към Казиното и други бленувани забави, мен ме обзе един такъв смътен копнеж. Просто не можех да спра да мисля колко честит щях да бъда тук, в Ровил, ако леля Агата и останалите циреи се намираха много, много далече.

Въздъхнах тежко и в този миг на вратата се почука.

— Някой чука, Джийвс.

— Да, сър.

Той отвори и вътре нахлуха Алин Хеминг и брат й. Само те ми липсваха. Човек не може ли да остане сам в стаята си поне за половин час?

— Здравейте — казах.

— Ах, господин Устър! — задъхано изрече момичето. — Не знам откъде да започна.

Чак сега забелязах, че видът й е доста съкрушен, дори изтерзан. А братът с лице на овца сега приличаше на овца, разяждана от тайна мъка.

Затова наострих очи и наточих уши. До този момент смятах, че са дошли на светско гости, но явно нещо ги бе раздрусало. Макар че не проумявах защо ще идват да си споделят с мен.

— Станало ли е нещо? — попитах.

— Горкият Сидни… вината е моя… не биваше да го пускам да ходи там самичък — пелтечеше момичето.

Дотук братът, който междувременно бе свалил широкото си палто, само стоеше, обгърнат в мълчание. Но ето че се прокашля като овца, нагълтала се с мъгла навръх планината.

— Работата е там, господин Устър — намеси се той, — че се случи нещо крайно нежелателно. Днес следобед, докато вие тъй любезно придружавахме сестра ми, аз установих, че времето минава мудно и се изкусих да… ъ… поиграя в Казиното.

Вдигнах към него поглед, изпълнен с далеч по-ласкави помисли, отколкото до този момент. Това свидетелство, че в жилите му тече здрава спортсменска кръв, му придаде почти човешки облик в очите ми. Ако само допусках, че си пада по този вид развлечения, досега да сме си оползотворили къде-къде по-качествено времето.

— О! — възкликнах. — Забърсахте ли нещо?

Той въздъхна тежко.

— Ако въпросът ви означава дали ми е провървяло, отговорът е отрицателен. Аз неблагоразумно упорствах на схващането, че червеният цвят, след като е излязъл седем пъти последователно, неизбежно ще отстъпи място на черния. Оказа се, че греша. Изгубих всичко, господин Устър, колкото и да беше малко.