Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
— Няма ли кой да ви помогне… на теб? Никого ли не познаваш?
Тя ме погледна:
— Живял ли си някога в блок като този? Колко ли жилища има тук — петдесет-шейсет? Това прави около двеста души. От тях се поздравяваме само с неколцина, които живеят в нашия вход. Някои от другите входове срещам от време на време в асансьора. Все едно, че живеем в мравуняк. Как мислиш, дали мравките се поздравяват? — Отново се замисли: — Да, изолирани сме, както и преди впрочем, още когато Юнас все още живееше с нас.
— Ти си… разведена?
Тя запали цигара, без да предложи първо на мен.
— Разделени сме. От осем месеца. — Мускулчетата на лицето й се свиваха конвулсивно, а очите й блуждаеха из жълтата кухня. — От осем месеца.
Погледът и се спря на пакета с цигари и тя го бутна към мен.
— Благодаря, не пуша.
Но за да покажа, че ми е приятно с нея, аз си взех в замяна една бисквита.
— Още малко кафе?
Съгласих се и тя стана да налее. Беше стройна, слаба, изправена, с малък бюст, а джинсите прилепваха върху тесните, но закръглени бедра. На шията й се тъмнееше малка бенка.
— Работиш ли? — попитах.
— Да. И преди това работех, на половин щат… Но парите, които получавам от Юнас, съвсем не са много. Той ми дължи няколко хиляди. Мисля… мисля, че изчаква… нарочно. Той пръв скъса с мен, а се опитва да ми прехвърли вината. Именно той… да, именно той ме напусна заради друга, заради… една лека жена.
— Къде работиш сега? — попитах.
— В администрацията на военната база Хоконсверн. Така поне избягвам необходимостта да пътувам до самия град. Но това не е най-страшното. Най-лошото е, когато човек свикне да има някого до себе си и изведнъж… той изчезва и го оставя сам-самичък.
Тя сгуши глава в раменете си и наведена, гледаше в чашата. Устните й леко потръпваха, а очите й бяха потъмнели. Трябваше да побързам за вкъщи.
— Знам как се чувства човек в такава ситуация — казах. — И аз съм го преживял.
Тя ме погледна неразбиращо:
— Кое?
— Искам да кажа, аз също съм бил… и аз съм разведен. Оттогава фактически изминаха четири години. Сега ми е по-добре. Човек свиква с всичко. Все едно, че боледуваш от рак: най-накрая свикваш и с тази болест.
— Един господ знае — отрони Венке.
Известно време мълчахме. Гледах навън през прозореца, навън в празната и черна нощ. Забелязах, че ме гледа изучаващо. После каза:
— Жена ти… тя ли те напусна?
— Да. По-точно казано, изгони ме. Помоли ме да си отида.
— Заради… някой друг? Имаше ли си друг?
— Това всъщност не знам. Не знам дали тогава вече го бе срещнала. Макар да мисля, че да. Все бях вън от къщи, много работех. Работех в Управлението за издирване на деца и много пътувах, ходех къде ли не. Търсех загубилите се малки дечица, милите. Намирах някои от тях. Отвеждах ги вкъщи и разговарях до среднощ с родителите им. А когато се прибирах у дома, тя вече спеше и сутрин, на закуска, никога нищо не ми казваше. Само ме гледаше. По един особен начин, ако разбираш какво искам да кажа.
— Имахте ли деца?
— Да. Едно момченце, по-малко от Роар. Тази есен ще тръгне на училище. Томас.
Сега беше мой ред да гледам мълчаливо в чашата с кафето и да търся там едно лице, което не се виждаше, и един глас, който отдавна бе замлъкнал.
В този момент при нас влезе Роар:
— Варг, ще останеш ли да гледаме криминалния филм?
Венке Андресен отвори уста да каже нещо. Усмихнах се и рекох:
— Не, благодаря. Предпочитам да гледам кошмари само насън. Пък и вече е време да се прибирам.
Той изглеждаше разочарован, но не продума.
Покашлях се и станах.
— Благодаря за кафето. Беше ми приятно да си побъбрим. Радвам се, че те срещнах — заврях пръсти в косата на Роар.
В антрето излязохме и тримата. Облякох си якето, усетих в джоба ключовете на автомобила. Погладих Роар по главата и подадох ръка на майката. Тя каза:
— Благодаря за помощта. Дължим ли нещо?
— Приемете го като приятелска услуга. А ти си пази велосипеда, Роар. Всичко хубаво.
— Всичко хубаво — каза Роар.
— Довиждане — каза майката. — Благодаря за всичко.
Излязох от блока и се упътих към колата. Когато вече бях седнал зад волана, погледнах нагоре. На прозореца със зелено-бялото перденце стоеше момченце с личице, залепено на стъклото. То ми махаше.