Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества) [bg]

Същата ограничена употреба е характерна и за египетската, мезоамериканската и китайската писменост. С най-старите египетски йероглифи са били попълвани документи с религиозен или пропаганден характер, както и чиновнически отчети. По същия начин и съхранените писмени свидетелства на древните маи обслужват предимно пропагандни цели, тъй като описват генеалогиите и победите на техните владетели, наред с данни от астрономическите наблюдения на жреците. Най-старите съхранени китайски писмени паметници (от края на династия Шан) съдържат ритуални гадателски формули, свързани с дворцовите дела, и са изписани върху костенуркови коруби. Ето и типичен образец: „Владетелят, разчитайки пукнатината [върху корубата, разпукнала се при нагорещяване], каза: «Ако детето се роди на еди-кой си ден, очаква го изключително благоприятна съдба.»“

Днес би ни била по-интересна следната тема: защо обществата с рано възникнали писмености са приемали тази „амбивалентност“, която неминуемо им е отреждала ограничен брой функции, както и потребители? Дори само това е достатъчно, че един такъв въпрос би разкрил огромната разлика между гледната точка на древните и нашите собствени очаквания, свързани с масовото ограмотяване. Ограничената употреба на древните писмена е била напълно преднамерена и точно този фактор е възпрепятствал създаването на по-комуникативни и не толкова амбивалентни системи. По думите на Клод Леви-Строс основната функция на всяка древна писменост се е състояла в това — „да улеснява поробването на други човешки същества“. Личната употреба на писането от страна на „непрофесионалисти“ е станала възможна едва на един доста по-късен етап, когато самите системи са били опростени и така са станали много по-експресивни.

Например с рухването на микенската цивилизация изчезва и линейното Б писмо, а Елада се завръща в предписмената епоха. И когато писмената отново се завръщат през VIII в. пр.Хр., самата система, както и нейните потребители и употреби вече са доста по-различни. Писмеността вече не е енигматичен сричков ребус, или „силабарий“, смесен с логограми, а типичен „алфабет“, заимстван от финикийската консонантна азбука, но допълнен с едно чисто гръцко изобретение — гласните. Вместо да бълва списъци на овце, разбираеми единствено за писари и четени само в дворците, тази гръцка азбука още от мига на появата си се превръща в изразно средство и „носител“ на поезия и хумор, които всеки би могъл да чете в собствения си дом. Например най-ранният запазен паметник на древногръцката азбука (между другото, надраскан върху един атински кърчаг) датира от 740 г. пр.Хр., а изписаният стих гласи: „Танцьорът, що най-чевръсто скача, ще спечели този съд за награда.“ Тоест става дума за състезание по танци. Друг подобен пример са трите стиха (в дактиличен хекзаметър), този път изписани върху бокал: „Аз съм чашата на Нестор, от която тъй сладко се пие. Всеки, който пие от мен, бива тутакси обземан от страстта на златокъдрата Афродита.“ Най-ранните съхранени образци на етруската и латинската писменост също са надписи върху чаши и съдове за вино. Едва по-късно това лесно усвоимо средство за междуличностна комуникация е започнало да обслужва и някои обществени, както и чисто бюрократични цели. С други думи, последователността в развитието на азбучното писмо е тъкмо обратната в сравнение с по-ранните логограмни и сричкови системи.