Вълкът през зимата [bg]

- Справил се е добре с Хемингуей и Фицджералд - каза Луис. - Не можеш да прикоткаш всичките.

Не си позволи да отмести поглед към дясната ѝ ръка. Продължи да я гледа право в очите.

- Да - каза тя, - навярно е така. Наслаждавайте се на виното - и на книгата си.

Тръгна си, а Луис си помисли: „Изработи ме, или поне си мисли така“. Това бе без значение. Ако тя и съпругът ѝ бяха такива умници, за каквито очевидно ги мислеха Камбион и Колекционера, трябва бързо да бяха разбрали, че детективът, когото се бяха опитали да убият, е по-различен и не само полицията преследва извършителите на покушението, а по дирите им вървят и хора, които не се различават много от тях. Може би просто не бяха очаквали да ги открият толкова скоро, ако изобщо са ги открили. Луис се питаше дали Камбион вече не ги е предупредил.

Обади се на Ейнджъл, докато я наблюдаваше как прекосява улицата на път към паркинга.

- Къде е той?

- В кабинета си - каза Ейнджъл. - Води семинари от сутринта и ще чете лекции до четири.

- Ако ги отмени, обади се.

- Защо?

- Мисля,че жената е разтревожена. Ако съм прав, ще му се обади. Знаеш ли къде е паркирал?

- Да.

- Наблюдавай колата.

- А ти?

- Поемам къщата. Не изпускай съпруга. И...

- Какво?

- Чел ли си „Погледни към дома, ангеле“?

- Мамка му, не. Сигурно е най-малко хиляда страници. За какво ми е притрябвало да я чета?

- Знаех си, че има причина да те харесвам - каза Луис.

- Нима? Е, ако в отговор и аз се сетя за някоя, ще ти я кажа.

Луис бе имал преднина пред жената през цялото време. Спрял бе колата си до автомат за таксуване на паркинг точно пред книжарницата, така че още щом тя се скри от очите му, остави пари за виното и потегли. Ейнджьл се беше погрижил за алармената инсталация в къщата по-рано същия ден, веднага след като се бе уверил, че Уилям Донд се е посветил изцяло на своите семинари. Което означаваше, че когато Зила Донд влезе в къщата, Луис вече я чакаше вътре. Докато оставяше торбата, пистолетът 22-ри калибър със заглушител беше едва на сантиметри от главата ѝ и тя каза само:

- Мамка му.

- Предпочитам „начукаха ни го“. И само за сведение, не си права за Максуел Пъркинс.

Затвори с крак входната врата и се отдръпна на крачка от нея. Попита:

- Знаеш ли за какво е всичко това?

- Удара в Мейн.

- Някой каза ли ви да очаквате неприятности?

- Разбрахме от отзвука след това, но и ни се обадиха.

- Камбион ли?

Тя не отговори.

- Не че е някаква утеха, но той каза и на нас за вас. Не всичко, но поне началото.

- Както сам каза, начукаха ни го.

- Да, така е. Пусни торбата на пода.

От лявото ѝ рамо висеше голяма дамска чанта. Наблюдавал я бе, докато пиеше виното си в книжарницата, и знаеше, че не е левачка още преди да бе разговаряла с него с дясната ръка в джоба, може би държейки оръжие, насочено срещу него. Предполагаше, че има у себе си поне един пистолет и вероятно още един в чантата.