Вълкът през зимата [bg]

И една вечер, скоро след като Ейнджъл и Луис пристигнаха в Портланд, Роналд Стрейдиър дойде в „Голямата изгубена мечка“. Той рядко посещаваше градските барове дори докато пиеше, а сега, когато бе отказал алкохола, изобщо нямаше причина да стъпва в тях. Но Ейнджъл и Луис предпочитаха да вършат работата си далеч от своето жилище: колкото по-малко хора знаеха за него, толкова по-добре. Срещата с Роналд бе уредена от Рейчъл Улф, тъй като Роналд не се сещаше за друг начин да се свърже с двамата мъже, които му трябваха. Оставил ѝ бе съобщение в болницата, където детективът продължаваше да лежи в кома. Кратката бележка съдържаше само молбата Рейчъл да му се обади.Тя бе го виждала няколко пъти, докато живееше още в Скарбъро, така че го познаваше и знаеше за взаимното уважение между него и бившия ѝ любовник. Когато ѝ каза, че иска да го свърже с Ейнджъл и Луис, не започна да го разпитва, а просто им предаде неговото желание. И когато по-късно Ейнджъл му се обади, Роналд му каза само:

- Видях нещо да става в Проспъръс, нещо лошо.

И Ейнджъл разбра, че ще получат още едно късче от пъзела.

На чаша кафе в задната стаичка Роналд разказа на Ейнджъл и Луис за онова, на което бе станал свидетел: как момиче бива погълнато от земята в сянката на старата черква, докато група възрастни мъже и жени, придружени от пастор и полицай, стоят и гледат. Ако двамата му слушатели бяха изненадани от разказа му, не го показаха. Ако бяха скептични към чутото, не им личеше.

- Какво мислиш, че се е случило с нея? - попита Луис.

- Мисля, че нещо я дръпна под земята - отвърна Роналд.

- Нещо?

Роналд реши, че това е първият знак за съмнение, но явно грешеше. Спомни си, че този човек е виждал и чувал неща, по-странни дори от това.

- Не е достатъчно - продължи Луис. - Трябва ни още нещо. Не можем да действаме на сляпо.

Роналд също бе размишлявал върху това. Изровил бе от паметта си племенните легенди: за преклонението на чероките пред кедровото дърво, основаващо се на вярата, че Създателят е вселил в него душите на загиналите по време на вечната нощ; мита на индианците лакота за канотила, които живеят в дърветата; приказката на абениките за създаването на човека от кората на ясен; и историите на собственото си племе, пенобскътите, за населяващите горите малки хора микъм-уосъс, но не можа да намери в тях обяснение за онова, което беше видял. Яви му се видение на голямо дърво, което расте от горе надолу, короната без листа дълбоко под земята и дънерът проточен нагоре до корените, които помръдват и опипом си проправят път през пръстта към въздуха горе; а в сърцевината му, заобиколено от останките на мъртви момичета, имаше същество, дошло от много далече, дух, пропил се в камъните на стара черква и прекосил с тях суша и океан, преди да се оттегли в Новата земя, в която са положени основите на черквата, приемайки формата на напоено с мъзга дърво. Но онова, което занимаваше Роналд най-много, бе естеството му, защото вярваше, че хората създават боговете в същата степен, в която, ако не и по-често, боговете създават хората. Ако този стар бог съществуваше, то бе защото имаше мъже и жени, които чрез своята вяра му позволяваха да продължава да съществува. Те го хранеха, а в замяна той хранеше тях.