Вълкът през зимата [bg]

Натисна бутона за набиране. Той се обади.

- Кер?

- Мамо? Мамо?

- Кер, добре ли си?

- Не знам къде съм, мамо. Някакви мъже ми се нахвърлиха и от часове ме разкарват насам-натам. Мамо, страх ме е. Какво става?

- Нищо лошо няма да ти се случи, скъпи. Това е голяма грешка. Тези хора ще те пуснат. Обичам те.

- Мамо? Какво...

Зила Донд прекъсна връзката. Върна ножа на мястото му в дървеното блокче. Прехапа долната си устна и поклати глава. Очите ѝ гледаха другаде. По едната ѝ буза се търкулна сълза, но не можеше да се каже дали бе за сина ѝ, за съпруга ѝ или за нея самата.

- Давате ли дума?

- Той ще бъде освободен жив и здрав - каза Ейнджъл.

Това не му харесваше. Никак не му харесваше. Не беше в характера му да заплашва деца. Необходимо беше, но това не го правеше редно.

- Как да ви вярвам? - каза Зила Донд.

- Без да преувеличаваме очевидното - каза Луис, - нямаш голям избор. Но предполагам, че Камбион ти е казал достатъчно за нас и може би междувременно си научила още.

- Обадихме се тук-там - призна тя.

- И?

- Ако знаехме за вас, щяхме да ви убием още преди да се заемем с детектива.

- Амбициозно.

- И предвидливо.

- Не. Ако бяхте достатъчно предвидливи, първо щяхте да си научите добре урока.

Зила Донд прие забележката.

- Кой ви каза да убиете детектива? - попита Луис.

- Хейли Кониър.

- Коя е Хейли Кониър?

- Първи общински съветник в град Проспъръс, Мейн.

- Защо?

- Не попитах, но всичко, което върши Хейли, е за доброто на града.

- Убивали ли сте за друг?

- Не, само за нея.

- За пари?

- Тя си плаща, но ако трябва, бихме ѝ помогнали и безплатно. Ние сме излезли от този град преди поколения.

- Кой друг знае?

- Морланд, началникът на полицията. Пастор Уорънър. Останалите членове на градския съвет.

- Вие ли убихте бездомника на име Джуд в Портланд и нагласихте всичко така, че да изглежда като самоубийство?

- Да.

- А дъщеря му?

- Не.

- Какво толкова специално има в Портланд? - попита Ейнджъл.

Устата на Зила Донд застина в онази странна гримаса на решителност, която Луис бе забелязал още в книжарницата: зъбите стиснати, устните леко разтворени.

- От мен няма да научите нищо повече.

- Предадохте своя град твърде лесно - каза Луис.

- Изобщо не сме го предавали - отвърна тя. - Проспъръс ще ви изяде живи.

Луис стреля в нея два пъти. Тя падна на пода и се гърчи известно време, преди да умре. Луис отиде до предния прозорец и погледна навън. Вече притъмняваше. Къщите в тази модерна градска спалня бяха разположени сред големи парцели, разделяни от жив плет и дървета. В някои от тях светеха лампи, но по улиците нямаше хора. Луис се чудеше как може да се живее в квартал като този, с тези почти еднакви къщи сред ясно разграничени дворове и тук-там дребни разлики в детайлите, явно целящи да създават погрешна представа за индивидуалност. Може пък за съпрузите Донд убиването на хора да е било единственият начин да се предпазят от полудяване.