Вълкът през зимата [bg]

Ноктите ѝ се забиха в рамото ми и двамата заедно бяхме пренесени обратно в нашия дом, гледахме заедно, докато Пътника изнасилваше нея и нашата дъщеря. Докато го вършеше, зад него стоеше друга версия на съпругата ми, лицето ѝ беше неразличимо от заливащата го кръв, главата и тялото ѝ се тресяха. Това бе онази, която бях виждал преди. Това бе съпругата, която бродеше в моя свят.

- Коя е тя? - попитах. - Какво е тя?

- Тя е онова, което остава. Тя е моят гняв. Тя е цялата моя омраза и моята скръб, моето страдание и моята болка. Онова, което те преследва.

Ръката ѝ помилва главата ми. Докосването ѝ пареше.

- Насъбрала бях много гняв - каза тя.

- Виждам. А когато умра?

- Тогава и тя ще умре.

Останките на нашата дъщеря бяха проснати през скута на майка ѝ. Дженифър бе вече мъртва, когато той започна да реже. Това, предполагам, бе проява на милост.

- А Дженифър?

Почувствах, че се колебае.

- Тя е различна.

- Как така?

- Тя се движи между световете. Контролира другия свят. Няма да те изостави дори и в смъртта.

- Тя ми шепне.

- Да.

- Пише по праха на прозорците.

- Да.

- Къде е сега?

- Наблизо.

Огледах се, но не я открих.

- Веднъж, преди време, я видях тук, в тази къща.

Години след като животът им беше свършил, двойка любовници ме дебнеха в тези стаи. Но моята дъщеря ги чакаше - моята дъщеря и въплъщението на гнева, което тя се опитваше да контролира и което този път на драго сърце остави да излее яростта си.

- Иска ми се да я видя.

- Тя ще дойде, когато е готова.

Гледах как Пътника продължава да реже. Нямаше болка.

Поне за мен.

Отново бяхме край езерото. Пукнатините се бяха затворили. Чупливият свят бе непокътнат. Стоях на брега. Водата не се плискаше. Нямаше вълни.

- Какво да правя? - попитах аз.

- Какво искаш да правиш? - попита тя.

- Мисля, че искам да умра.

- Тогава умри.

Не виждах своето отражение, но виждах отражението на Сюзан. В този свят тя беше реална, а аз не бях.

- Какво ще стане?

- Светът ще продължава по пътя си. Да не мислеше, че се върти около теб?

- Не си бях представял, че в живота след смъртта има толкова много сарказъм.

- Известно време не бях имала причина да го използвам. Ти не беше наблизо.

- Обичах те. Знаеш това.

- Зная. И аз те обичах.

Тя се запъна на тези непривични за устата ѝ думи, но почувствах, че когато ги изговори на глас, те накараха нещо дълбоко в нея да се разтопи. Сякаш моята близост ѝ напомняше как се е чувствала някога като човек.