Рицарят на Шалион [Paladin of Souls - bg]

На минаване през един влажен горист район край реката групата им разлюти рояк големи конски мухи, които забръмчаха оглушително. Иста изкриви лице и заудря, докъдето й стигаше ръката, по впилите се в копринените хълбоци на Перо кръвопийци. Тлъстите насекоми хрущяха отвратително и оставяха кървави петна по дланта й. Конят на Лис заби копита в земята и изцвили. Фойкс погледна назад през рамо. Единствено Иста видя бледовиолетовата искрица, която излетя от ръката му. Миг по-късно грозните мухи оставиха на мира коня на Лис. Понеже в резултат на това се прехвърлиха върху собствения й кон, едва ли можеше да се говори за голямо подобрение, но след малко отново излязоха на слънце и мухите останаха в гората зад тях, преди да е успяла да се оплаче.

Изкатериха дългия склон по по-стръмната страна на долината и спряха да напоят конете при селото с маслиновата горичка, на около пет мили от Порифорс. Тук, за щастие, сянката не криеше кръвосмучещи насекоми. Пежар отиде да разпита селяните дали са виждали фургона, който преследваха. Иста се озова рамо до рамо с Фойкс под сянката на една огромна маслина; запотените коне гълтаха шумно вода от потока.

— Още си играем с мухи, а? — тихо попита тя. — Видях те какво направи. Да не се повтаря, ако обичаш, иначе ще те издам на свещения.

Той се изчерви.

— Нищо лошо не съм направил. Пък и исках да угодя на Лис.

— Хм. — Иста се поколеба. — Ако искаш съвет от мен, не използвай магия, за да я ухажваш. И по-конкретно, не се поддавай на изкушението да я използваш директно, за да си спечелиш благосклонността й.

Ако се съдеше по смутената му усмивка, той много добре беше разбрал за какво намеква… както и че не за пръв път му хрумва мисълта за някакъв афродизиак.

— Мм.

Иста сниши още повече глас:

— Защото ако го направиш и тя разбере, това ще унищожи доверието й не само в теб, но и в собствената й преценка. Повече никога няма да е сигурна, че мислите и чувствата й са си изцяло и само нейни. Непрекъснато ще дърпа юздите, ще премисля всяка дума, ще се мята в нерешителност. А в края на този път чака лудостта. Би било по-щадящо за нея и по-голям израз на любов от теб, ако вземеш един боен чук и й счупиш краката.

Усмивката му беше застинала.

— Както заповядате, царина.

— Не ти говоря като царина. Не ти говоря дори като докосната от бог. Говоря ти като жена, която е изминала този път до самия му край и се е върнала назад, за да докладва за рисковете. Ако ти е останал и половината ум, с който те е дарила съдбата, и ако наистина търсиш любов, а не награда за самомнението си, ще ме чуеш като мъж.

Този път лекият му поклон видимо тежеше от размишления, а самодоволното хилене го нямаше.