Рицарят на Шалион [Paladin of Souls - bg]

— О, благодаря ви — промърмори Фойкс в благословената тишина.

— Самата аз от време на време изпадах в истерия, отначало, когато мъката ми беше още съвсем прясна — тихо му каза Иста, завладяна от неприятния спомен. — Защо, в името на петимата богове, някой не ме е удушил, за да се отърват най-после от мен? Умът ми не го побира.

Откъм фургона се чу дрезгав глас:

— Копелето го взело, сега пък какво?

По лицето на Арис се разля облекчение.

— Илвин! Излез!

Чуха се стъпки на боси крака, после Илвин, облечен само с ленената си риза и с вид на човек, който се е събудил твърде рано след проточил се нощен гуляй, се появи със залитане и застана примигващ на ярката светлина, като се опря с ръка на дървената рамка, поддържаща платнището, за да не падне.

Погледът му се спря на Иста и лицето му грейна.

— Глупчо! — извика зарадвано той. Този странен поздрав, със закъснение осъзна Иста, беше предназначен за коня му, който размърда уши, изпръхтя, изду сивите си ноздри и почти, но не съвсем, помръдна от мястото, където му бе наредила да стои. — Царина — продължи Илвин, като й кимна. — Надявам се Перушан да се е представил добре. Богове пет, никой ли не се е сетил да му намали дажбите?

— Той е изключителен джентълмен — увери го Иста. — Самата аз го намирам за много снажен.

Илвин сведе поглед към Кати, която лежеше отпусната върху рамото на свилия се Горам.

— Какво става? Тя добре ли е?

— Засега — успокои Иста и него, и Арис, който току поглеждаше жена си с нарастваща тревога. — Аз, хм… накарах я да си смени мястото с вас за известно време.

— Не знаех, че можете да направите такова нещо — предпазливо рече Илвин.

— И аз не знаех допреди малко. Заклинанието на демона не е прекъснато, просто е… пренасочено.

Арис, с лице, застинало от неудобство, въпреки всичко коленичи и вдигна Катилара на ръце. Илвин посегна към дясното си рамо и се намръщи; намръщи се още повече, когато видя червено ручейче да се процежда бавно от рамото на Катилара. Отстъпи встрани да направи място на брат си, който внесе маршезата във фургона. Иста подаде юздите на коня си на Лис и се прехвърли тромаво от седлото на капрата; Илвин й подаде ръка да й помогне.

— Трябва да поговорим — каза му тя.

Той кимна сериозно, после се обърна към слугата си:

— Горам. — Конярят вдигна очи към него с неприкрито облекчение. — Обръщай фургона към Порифорс.

— Да, милорд — щастливо откликна Горам.

Иста наведе глава и се мушна във фургона след Арис и Илвин, докато Фойкс раздаваше на висок глас команди на хората си да помогнат с обръщането на четворния впряг. Арис внимателно сложи отпуснатата Катилара на носилката, която бе освободил преди малко. Под платнището беше тъмно и душно след ярката светлина вън, но очите на Иста бързо се нагодиха. Другият слуга и придворната дама на Катилара клечаха уплашено в дъното на фургона между няколко малки сандъка. Скромен багаж за такова пътуване, макар че ковчежето с бижутата на маршезата без съмнение лежеше в някой от сандъците.