Рицарят на Шалион [Paladin of Souls - bg]

— Това — каза той след миг мълчание — е тежко отсъждане, царина.

Тя кимна бавно.

— Той беше много сложен човек. — Пое си дъх и подхвана отново: — Арвол и Иас не ме предадоха с това, че скриха любовта си. Предадоха ме с това, че скриха от мен за проклятието. Венчах се за Иас, без да подозирам каква опасност ме грози, мен и бъдещите ми деца. Виденията се появиха, когато забременях с Изел. Боговете се опитваха насила да ми отворят очите за истината. Мислех, че полудявам. Иас и ди Лютез ме оставиха да се мятам в тази агония. Цели две години!

Арис помръдна неспокойно при неочакваното ожесточение в гласа й.

— Това изглежда… изключително несправедливо от тяхна страна.

— Беше малодушие. И презрение към интелигентността и издръжливостта ми. Забъркаха ме в последиците от тайната си, а после отказаха да ме посветят в първопричината. Бях съвсем млада, още момиче, неспособно според тях да понесе такъв товар. Но не и неспособна да родя децата на Иас и да ги обрека на същия този мрак. Само дето боговете, изглежда, не ме смятаха за неспособна. Защото при мен дойдоха Те. Не при Иас. Не при ди Лютез. При мен.

Устните й се изкривиха в гримаса.

— Чудя се колко ли разочарован е останал Арвол от този факт? Ако зависеше от него, би искал той и само той да е великият герой, който да спаси Иас. Каквато бе и обичайната му роля. И наистина, за известно време изглеждаше, че боговете са я поверили именно на него. Накрая — дори и на боговете ли им писва от глупостта ни? — самата Майка на лятото ми се яви, не насън, а на живо. Бях смазана — тогава още не се бях научила на подозрителност към боговете. Тя ми каза, че проклятието може да се развали от човек, който би дал три пъти живота си за прокълнатия дом Шалион. Понеже бях млада и треперех от непоносим страх за невръстните си деца, аз приех думите й твърде буквално и реших, че иска от мен да измисля опасен ритуал, който да осъществи този парадокс.

— Опасен наистина. А също и, хм… — Челото му се набръчка. — Парадоксален.

— Разказах всичко на Иас и Арвол и тримата се опитахме да решим какво да правим. Арвол, трогнат от сълзите ни, се съгласи да се пробва в ролята на героя. Спряхме се на удавянето като метод, защото се знаеше, че понякога удавници се връщат отново към живот. И защото не обезобразява жертвата. Арвол проучи въпроса, събра сведения, както за загинали, така и за спасени удавници. В една килия под Зангре осигурихме голямата бъчва, въжетата, лебедката. Олтарите на всички богове. Арвол ни остави да го съблечем, да го вържем и да го спуснем надолу с главата в пълната с вода бъчва и да го държим така, докато престана да се мята и светлината на душата му угасна за вътрешното ми зрение.