Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
— В името на майка ти, Дерфел, нима ще ме оставиш да умра на земята като куче? Нищо ли не можеш да ми дадеш?
Аел отново замахна срещу мен и този път усилието бе твърде голямо и тежестта му го понесе напред, а аз видях сълзи в очите му и разбрах, че за него бе много важно как ще умре. Той с неимоверни усилия се задържа прав и с още повече усилия вдигна меча. Прясна кръв заблестя по лявата му страна, очите му се изцъклиха безжизнени, но той продължаваше да ме гледа право в лицето, когато направи още една последна крачка напред и вяло насочи върха на меча си към корема ми.
Да ме прости Бог, но тогава аз замахнах с копието напред. Вложих цялата си тежест и сила в удара и тежкото острие пое неговата падаща тежест и го задържа прав, дори след като разтвори ребрата му и влезе дълбоко в сърцето му. Той се разтресе, на умиращото му лице се изписа мрачна решителност и за миг ми се стори, че иска да вдигне меча за последен удар, но после разбрах, че просто иска да е сигурен, че осакатената му дясна ръка здраво стиска дръжката на меча. После падна и бе мъртъв преди да тялото му да докосне земята, но мечът, неговият очукан и кървав меч, бе все още в ръката му. Хората му изстенаха. Някои плачеха.
— Дерфел? — чух гласа на Игрейн. — Дерфел!
— Лейди?
— Ти спеше — обвини ме тя.
— Възраст, скъпа лейди — оправдах се аз, — просто възраст.
— Значи Аел умря в битката — бързо каза тя, — а Ланселот?
— За това по-късно — твърдо отсякох аз.
— Кажи ми сега! — настоя тя.
— Казах ви, по-късно. Аз пък мразя разкази, дето съобщават края преди да са започнали дори.
За миг си помислих, че ще възроптае, но тя само въздъхна пред упорството ми и продължи със своя списък на недовършени работи.
— Какво стана със сакския велик воин, Лиофа?
— Умря, много ужасно.
— Добре! — каза тя, видимо заинтригувана. — Разкажи ми!
— От болест, лейди. Нещо се подуло в корема му и той не можел нито да седи, нито да лежи, и дори стоенето било агония. Ставал все по-слаб и по-слаб, и накрая умрял, потънал в пот и треперещ. Или поне така чухме.
Игрейн бе възмутена.
— Значи не беше убит при Минид Бадън?
— Избяга със Сердик.
Игрейн вдигна недоволно рамене, като че ли се бяхме изложили, оставяйки сакския велик воин да избяга.
— Но менестрелите — каза тя и аз изстенах, защото знам, че щом моята кралица спомене менестрелите ще сравнява моя разказ с техните версии на историята, които, тя неизбежно предпочиташе, макар че аз съм жив свидетел на времето, когато се правеше тази история, а менестрелите изобщо не са били родени тогава. — Всички менестрели — твърдо продължи Игрейн, сякаш не чу протеста в моето стенание, — разправят, че битката на Кунеглас с Лиофа продължила цяла сутрин и че Кунеглас убил шестима велики воини, преди да бъде повален изотзад.
— Слушал съм тези песни — казах аз предпазливо.
— И? — вгледа се тя в мен. Кунеглас бе дядо на съпруга й и семейната чест бе застрашена. — Е?
— Аз бях там, лейди — простичко казах аз.
— Паметта ти изневерява, Дерфел — каза тя неодобрително. Не се съмнявам, че когато Дафид, чиновникът, който превежда моите пергаменти на британски, стигне до пасажа за смъртта на Кунеглас ще го промени по вкуса на моята кралица. И защо не? Кунеглас бе герой и няма да е беда ако историята го запомни като велик воин, макар че всъщност той не беше войник. Беше почтен човек и при това чувствителен, и много мъдър за годините си, но не бе човек, чието сърце набъбваше щом стисне дръжката на копието. Неговата смърт бе трагедията на Минид Бадън, но тогава, опиянени от победата, не я забелязахме. Изгорихме го на бойното поле и погребалната му клада горя три дни и три нощи, а последното утро, когато там бе останала само жарава и стопените останки от ризницата на Кунеглас, ние се събрахме около кладата и запяхме Посмъртната песен на Върлина. Убихме и двадесет сакски пленници и ги пратихме като почетен ескорт на Кунеглас по пътя му към Отвъдния свят. Спомням си, че тогава си помислих за моята скъпа Даян и колко хубаво бе, че чичо й ще мине по моста на мечовете и ще й прави компания в света на Аннун.
— А Артур — настойчиво ме погледна Игрейн, — хукна ли при Гуинивиър?
— Не видях, не бях там, когато са се срещнали.
— Няма значение какво ти си видял — заплашително заяви Игрейн, — това ни трябва ей тук — и тя зарови крак в купа пергаментови листа. — Трябваше да опишеш срещата им, Дерфел.
— Казах ви, че не съм я видял.
— Какво от това? Такова описание би било чудесен завършек на битката. Не всеки обича да слуша за копия и убийства, Дерфел. Разказите за сраженията на мъжете след време стават много досадни, а една любовна история би ги направила далеч по-интересни.