Децата на капитан Грант
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечо Обов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Децата на капитан Грант». Краткое содержание книги:
Отрядът се беше спрял за малко. По искане на леди Елена Еъртън задържа колата. Дебелите плътни колела престанаха да скърцат върху кварцовия пясък. Под групите дървета се простираха дълги зелени килими. Правилно подредени купчинки, които изпъкваха над почвата, ги разделяха на все още доста забележими квадрати, наподобяващи огромна шахматна дъска.
Паганел не се излъга при вида на тия зелени изолирани хълмчета, така поетично разпределени за вечен покой. Той позна очертанията на гробове, чиито последни следи тревата заличаваше и които пътешествениците срещат вече много рядко в Австралия.
— Лесовете на смъртта! — каза той.
И наистина това беше туземно гробище, но толкова свежо, толкова сенчесто, така развеселено от полета на птичките, така увличащо, че не възбуждаше никаква тъга. То можеше да се вземе за една от градините на рая, по времето когато смъртта е била изгонена от земята. То сякаш бе направено за живите. Но тия гробове, които диваците поддържат така благочестиво, вече изчезваха от настъпващия прилив на зеленината. Завоеванието бе изгонило австралиеца далеч от земите, където почиват неговите прадеди, и колонизацията щеше скоро да превърне тия „долини на смъртта“ в пасбища. Затова тези гробища са станали рядкост и колко от тях се тъпчат от безразличния пътешественик, без той и да подозира, че там почиват и скорошни поколения.
Паганел и Робърт бяха изпреварили другарите си и вървяха между могилките по малки сенчести алеи. Те говореха и се поучаваха взаимно, защото географът твърдеше, че извличал голяма полза от разговорите си с младия Грант. Не бяха изминали и четвърт миля, когато лорд Гленарван видя, че спират; после слязоха от конете и се наведоха към земята. Ако се съдеше по изразителните им жестове, те разглеждаха нещо много интересно.
Еъртън подкара бързо воловете и колата скоро настигна двамата приятели. Причината за тяхното спиране и учудване се изясни веднага. Под сянката на една великолепна „банксия“ спеше спокойно осемгодишно момче туземче, облечено в европейски дрехи. То имаше характерните черти на своята раса и човек мъчно можеше да се излъже. Къдравите му коси, почти черният цвят на кожата му, сплеснатият нос, дебелите устни и необикновената дължина на ръцете го отнасяха веднага към туземците от вътрешността. Но изразът на лицето му беше интелигентен и доказваше, че образованието беше вече издигнало това малко диваче над първобитния му произход.
Леди Елена се заинтересува от детето, слезе от колата и скоро целият отряд заобиколи туземчето, което спеше дълбоко.
— Бедното дете — каза Мери Грант, — дали не се е загубило в тази пустиня?
— Предполагам — отговори леди Елена, — че то е дошло отдалеч, за да посети тези гробища, където навярно почиват тия, които то обича!
— Не трябва да го изоставяме! — каза Робърт. — То е самичко и…
Състрадателните думи на Робърт бяха прекъснати от раздвижването на малкия туземец, който се обърна, без да се събуди. Но сега всички се учудиха извънредно много, защото видяха на раменете му надпис, който гласеше:
„Толине
да бъде отведен в Ечука,
поверен на грижите на Джефрис
Смит, железопътен пощальон.
Пътуването е платено,“
— Това са англичаните! — извика Паганел. — Те изпращат едно дете като колет! Дават го на багаж. Казвали са ми това, но не исках да повярвам.
— Бедното момченце! — каза леди Елена. — Дали не е било във влака, който дерайлира при Кемдънбридж? Може би родителите му са загинали и то е останало само на света!
— Не вярвам, госпожо — отговори Джон Манглс. — Надписът сочи обратното, че е пътувало само.
— Събужда се — каза Мери Грант.
И наистина детето се събуждаше. Малко по малко очите му се отвориха, но веднага пак се затвориха поради ослепителната дневна светлина. Леди Елена му взе ръката. То стана и изгледа учудено групата пътешественици.
Отначало по лицето му се изписа страх, но присъствието на леди Елена го успокои.
— Разбираш ли английски, момченце? — запита го младата жена.
— Разбирам и говоря — отговори детето на родния език на пътешествениците, но с много подчертан акцент.
Произношението му напомняше акцента на французите, когато говорят английски.
— Как се казваш? — запита леди Елена.
— Толине — отговори туземчето.
— А, Толине! — провикна се Паганел. — Ако не се лъжа, това на австралийски значи „кора на дърво“?
Толине кимна утвърдително с глава и пак заразглежда пътничките.
— Откъде идваш, дете мое? — поде леди Елена.
— От Мелбърн, с плака за Сендхърст.