Децата на капитан Грант
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечо Обов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Децата на капитан Грант». Краткое содержание книги:
Еъртън насочваше колата именно към тази точка, предшествуван от ездачите, които преминаха в галоп разстоянието до Кемдънбридж. Те бяха подтиквани между другото и от силно любопитство.
И наистина към този железопътен мост се стичаше голяма тълпа от любопитни. Жителите на околните станции напускаха къщите си. Овчарите зарязваха стадата си, които бяха пръснати покрай линията. Можеха да се чуят често повтаряните викове:
— Към железопътната линия! Към железопътната линия!
Вероятно се беше случило нещо важно, което предизвикваше такова вълнение, може би някоя голяма катастрофа.
Гленарван усили хода на своя кон, другарите му го последваха. За няколко минути той стигна до Кемдънбридж и там разбра причината за това натрупване.
Беше станала ужасна катастрофа, и то не сблъскване на влакове, а дерайлиране и падане в реката, което напомняше най-страшните катастрофи по американските железопътни линии. Реката, която линията пресичаше, бе задръстена от смазаните вагони и локомотива. Мостът ли не бе устоял на тежеста на влака, композицията ли бе дерайлирала, но пет от шестте вагона се бяха сгромолясали в коритото на Лътън заедно с локомотива. Единствено последният вагон, спасен по чудо поради скъсванс на съединителната верига, стоеше на релсите, на един метър от пропастта. Долу гледката беше зловеща: струпани почернели и огънати оси, продънени стени на вагони, изкривени релси, овъглени траверси. При удара парният котел бе експлодирал и парчета от него се бяха пръснали на голямо разстояние. От цялата тачи безформена купчина се издигаха още пламъци и кълба пара, размесени с черен дим. След страшната катастрофа избухнал още по-страшен пожар! Тук и там се виждаха следи от кръв, разкъсани и разпръснати крайници, парчета от овъглени трупове и никой не се решаваше да преброи числото на жертвите, затрупани под развалините.
Гленарван, Паганел, майорът и Манглс се смесиха с тълпата и слушаха какво се говори. Всеки се мъчеше да обясни катастрофата, докато спасителните работи продължаваха.
— Мостът се е срутил — казваше някой.
— Срутил ли? — се обаждаха други. — Празни приказки. Не виждате ли, че е цял целеничък. Забравили са чисто и просто да го затворят преди минаването на влака. Тази е причината.
И наистина това беше въртящ се мост, който се отваря за нуждите на речното плаване. Изглежда, че кантонерът поради непростимо нехайство бе забравил да го затвори и летящият с пълна скорост влак останал изведнъж без релси под себе си и полетял в реката! Това предположение беше много приемливо, защото едната половина от моста лежеше под развалините на вагоните, а другата, скачена на отсрещния бряг, още висеше на непокътнатите си вериги. Нямаше никакво съмнение! Една небрежност на пазача беше предизвикала катастрофата.
Нещастието бе станало през нощта с експрес № 37, който тръгва от Мелбърн в единадесет часа и четиридесет и пет минути вечерта. Трябва да е било около три и четвърт сутринта, когато влакът само двадесет и пет минути след излизането си от гара Касълмейн достигнал Кемдънбридж и се сгромолясал в реката. Веднага пътниците и чиновниците от последния вагон се разтичали да търсят помощ, но телеграфът, чиито стълбове били повалени, не работел. Необходими били цели три часа на властите от Касълмейн, за да пристигнат на мястото на произшествието. Едва в шест часа сутринта започнала спасителната акция, организирана от г. Мичел, главен надзирател на колонията, и от един полицейски отряд под командата на офицер. Скуотърите и техните работници също се притекли на помощ и се опитали първо да потушат пожара, който унищожавал с необуздаема сила купчината останки.
Няколко обезобразени трупа бяха прострени върху наклона на насипа. Да се извадят живи хора от това пожарище бе невъзможно. Огънят бе свършил бързо своето разрушително дело. От пътниците на влака, чийто брой беше неизвестен, бяха останали живи само десет души, тия от последния вагон. Железопътната администрация бе изпратила един помощен локомотив, за да ги върне в Касълмейн.
Все пак Гленарван, след като се представи на главния надзирател, поведе разговор с него и с офицера от полицията. Полицаят беше висок и слаб, с непоколебимо хладнокръвие. Ако сърцето му пазеше още някаква чувствителност, то равнодушното му лице не я издаваше. Той стоеше пред цялото това нещастие като математик пред някоя задача — мъчеше се да я реши и да намери неизвестното. И затова, когато Гленарван каза: „Какво голямо нещастие!“, той отговори спокойно:
— Повече от нещастие, милорде.
— Повече от нещастие ли! — извика Гленарван, изненадан от думите му. — Но какво може да стои над нещастието?