Децата на капитан Грант
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечо Обов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Децата на капитан Грант». Краткое содержание книги:
— Беше ли във влака, който дерайлира на Кемдънския мост? — запита Гленарпан.
— Да, господине — отговори Толине.
— Сам ли пътуваше?
— Сам. Преподобният отец Пакстън ме бе поверил на Джефрис Смит, но за нещастие бедният железопътен пощальон загина.
— Ти никой друг ли не познаваше във влака?
— Никой друг, господине, но господ бди над децата и никога не ги изоставя.
Толине говореше тия неща с благ глас, който бе трогателен. Това дете беше едно от туземчетата, покръстени от английските мисионери и възпитани в строгия дух на методистката църква. Спокойните му отговори, спретнатата му външност, тъмният костюм му придаваха вече вид на малък пастор.
Но къде отиваше то през тия пустинни области и защо беше напуснало Кемдънбридж? Леди Елена го разпита за тия неща.
— Връщах се при моето племе в Лечлен — отговори детето. — Искам да видя семейството си.
— Те австралийци ли са? — запита Джон Манглс.
— Австралийци от Лечлен — отговори Толине.
— Имаш ли майка, баща? — запита Робърт Грант.
— Да, братко — отговори Толине и протегна ръката си към младия Грант, който се трогна от обръщението „брат“. Той прегърна малкото туземче, а това беше достатъчно те да станат веднага приятели.
Междувременно пътешествениците, живо заинтересувани от отговорите на малкото диваче, бяха насядали около него и го слушаха. Слънцето вече се скриваше зад дърветата. Понеже мястото беше удобно за лагеруване, а няколкото мили, които биха извървели преди настъпването на нощта, нямаха особено значение, Гленарван даде заповед да приготвят всичко за нощуване. Еъртън разпрегна воловете. С помощта на Мълреди и Уйлсън той им сложи букаи и ги пусна да пасат свободно. Разпънаха палатката. Олбинет приготви вечерята. Толине дълго време отказваше да вземе участие във вечерята, въпреки че беше гладен. Всички се наредиха около масата, а двете деца седнаха едно до друго. Робърт избираше за своя нов приятел най-добрите парчета, а Толине ги приемаше с плаха сдържаност, пълна с чар.
Разговорът не замираше. Всички се интересуваха от детето и го разпитваха. На всекиго се искаше да узнае историята му. Тя беше много проста. Миналото му беше това на всички туземче-та, които близките до колониите племена поверяваха от ранна възраст на благотворителните дружества. Австралийците имат мек нрав. Те не изпитват спрямо завоевателите си оная непримирима ненавист, с която се отличават новозеландците и някои племена от Северна Австралия. Те посещават големите градове Аделаида, Сидней, Мелбърн и се разхождат по улиците в доста примитивно облекло. Търгуват с някои свои домашни изделия, като ловни и риболовни принадлежности или оръжия, а някои от шефовете им навярно от икономически съображения оставят доброволно децата си да използуват изгодите на английското възпитание.
Така направили и родителите на Толине, истински диваци от Лечлен, обширна област зад реката Мърей! От пет години, които прекарало в Мелбърн, детето не било виждало никой от близките си. При все това неугасващата привързаност към семейството продължаваше да живее в сърцето му. То бе поело отново тежкия път през пустинята само за да види племето си, което може би е пръснато, и семейството си, навярно вече изтребено.
— А след като видиш родителите си, ще се върнеш ли пак в Мелбърн, детето ми? — запита го леди Гленарван.
— Да, госпожо — отговори Толине, като гледаше младата жена с искрена нежност.
— А какво мислиш да правиш един ден?
— Искам да изтръгна братята си от бедността и невежеството си! Искам да ги просветя, да ги науча да познават и обичат бога! Искам да стана мисионер.
Тия думи, произнесени с въодушевление от едно осемгодишно дете, можеха да предизвикат смях у хора лекомислени и присмехулници, но сериозните шотландци ги разбраха и се отнесоха с уважение към тях. Паганел бе трогнат до дъното на душата си и почувствува голяма симпатия към младото туземче.
Трябва да се признае, че до този момент дивачето в европейски дрехи не му харесваше. Той не беше дошъл в Австралия, за да гледа австралийци в рединготи! Той ги искаше покрити само с „татуировки“. „Приличното“ облекло на малкия объркваше понятията му. Но възторжените слова на Толине го принудиха да си промени мнението и той се обяви за негов поклонник. Впрочем краят на разговора направи от географа най-добрия приятел на малкото австралийче.
На един въпрос на леди Елена Толине отговори, че е учил в педагогическото училище в Мелбърн, ръководепо от преподобния мистър Пакстън.
— А какво те учиха в това училище? — запита леди Гленарван.
— Учихме библията, математика, география…